1. Описвайки разселването на част от прабългарите по времето на император Маврикий (582—602), византийският хронист Михаил Сирийски пише:   „По това време трима братя излезли от Вътрешна Скития... на брой 30 000 души..., дошли до реката Танаис (Дон), която излиза от езерото Меотида (Азовско море) и се влива в Понтийско море (Черно море). Когато те дошли до границата на ромеите (земите по брега на Азовско и Черно море, които в това време били византийски владения), един от тях, наречен Булгариос, взел 10 000 души и се отделил от братята си. Той преминал реката Танаис по посока към Дунав, който също се влива в Понтийско море. Той помолил Маврикий да му даде една област, за да се заселят и да станат съюзници на ромеите... Те се заселили там и станали ромейска стража. И били наречени от тях (ромеите) българи.”   Така от сведението на Михаил Сирийски може да се заключи, че за да се заселят в земята на византийците, българите са поискали разрешение от техния император. Макар че това е една легенда,  в нейното описание има много исторически факти. Самото заселване на българите е исторически факт, описаната географска обстановка е правдива. Посоченият произход на българите (Вътрешна Скития – иранската Средна Азия) е правилна. Освен това ние знаем, че от много по-рано Цариград търси население, което да замести изгоненото и избитото от нашествията на готи, хуни, протославяни и кутригури гранично население, дава му право на известна самостоятелност и го третира като свой съюзник. Именно такова нещо се е случило и с българите, описани от Михаил Сирийски.   2. Същото събитие е описано и в Арменската география “Ашхарацуиц”: В Тракия, има две планини и реки, една от който е Дануб, която има шест разклонения и оформя езерен остров на име Пюки. На този остров живее Аспар-Хрук син на Хубраат, който избяга от Хазарите от българската планина, и като прогони аварите, се засели на мястото.   3. В редица хроники, заселването на българите в земите по Долния Дунав се представя като заселване на авари. Причината за това смесване на имената на българи и авари е етническата близост между двата народа, както и факта, че аварите също са се заселвали по Средния и Долен Дунав, макар и малко по-рано. По този повод в западната "Брюкселска Хроника от 11 век, писана от неизвестен автор се казва:     4. Съществува още един документ, който да посочва, че българите (отново наречени авари) са се заселили по Долния Дунав след като са поискали и получили разрешение за това. Това е т.н. Монемвасийска Хроника от 6 ти век. Монемвасия е град в Пелопонес, силно пострадал от славянското нашествие. Хрониката съдържа следния тектст :      Движението на българите според монемвасийската хроника е описано много точно. След като пострадали от турките (хазарите) в своито земи при Кавказ, те се преместили близо до Босфора. Тук се има пред вид земята на античното гръцко босфорско царство, западно от Азовско море. След това българите отново тръгнали на път и стигнали бреговете на Дунав. Тяхното пратеничество при Юстиниан било прието много благосклонно и българите получили разрешение да се заселят в областта Мизия, около града Доростол, наричан сега Дристра. Очевидно и според тази хроника българите на Аспарух са поискали разрешение да се заселят в Мизия.  5. Дуклянският летопис и българите. Средновековното сръбско княжество Дукля е заемало територията на част от днешна Черна гора. За кратко време е част от България по времето на цар Самуил. Дуклянският летопис е запазен като препис на латински език, направен в XVII век от първоначалния сръбски вариант. Авторът е анонимен свещенник от град Дукля (днес град Бар, Черна Гора) и проявява, напълно разбираемо защо, враждебно отношение към българите. Лепописът е разделен на няколко части, като основно отразява деянията на готи, славяни и отчасти на българите. Днес се смята, че летописът е написан между 1172-1196. По това време българите се освобождават от византийско владичество (1185 г.) и възстановяват държавата си. Ето и самият абзац засягащ българите:     Както се вижда, текстът не е в добро състояние, като в него са поправяни отделни букви. Преписът на латински гласи:   Annales Anonymi de Presbyteri de Dioclea:   V. - - - Praeteria regnante Vladino exit inumerabilis multitudo populorum a magno flumine Volga, a quo et nomen ceperunt; nam a Volga flumine Vulgari usque in praesentem diem vocantur. Hi cum izoribus et filiis et filiabus atque cum omni pecunia ac substantia magna nimis venerunt in Sylloduxiam provinciam. Praeerat eis quidam nomine Boris, quem lingua sua "cagan" appellabant, quod in lingua nostra resonat "imperator", sub quo erat VIIII principes, qui regnabant et iustificabant populum, quoniam multus erat nimis. Igitur impugnantes Sylloduxiam, expugnaverant eam. Inde debellando ceperunt totam Macedoniam; post haec totam provinciam Latinorum, qui illo tempore Romani vocabantur, modo vero Morovlachi, hoc est Nigri Latini vocantur. Imperator (Graecorum) etiam plurina cum ies faciens bella, sedens in solio suo, nec valens in aliquot ( bello ) superare (eos), misit et fecit pacem cum eis et sic dimisit eos. Similter et rex Vladinus cemens, quod maximam ultitudo populi esset, cum ies fecit pacem. Caeperuntque se utrique populi valde inter se ciligere, id est Gothi, qui et Sclavi, et Vulgari, et maxime quod ambo populi gentiles essent et una lingua esset omnibus. Deinde Vulgari, iam ex omni parte secure, construxerunt sibi villas et vicos et inhabitaverunt terram, quam ceperunt, usque in praesentem diem.   В превод на български:   "По време на управлението на Владин се вдигнало множество народ от местата по река Волга, от която те взели и името си; от името на река Волга се наричат и до ден днешен вулгари. Те пристигнали с жените, синовете и дъщерите си и с цялото [си] богатство, и твърде многобройни в провинция Силодуксия [Sylloduxia]. Начело на тях бил някой си на име Крис (в различните преписи: Kris; Chris),  когото наричали на своя език "каган", което на нашия език означава "цар". Под него имало девет князе, които управлявали и съдели народа, тъй като той бил много голям. И тъй, нападнал Силодуксия, превзел я. После, непобедими, завзели цяла Македония, после цялата област на латинците, които по това време се наричали римляни, а сега се наричат моровлахи, т.е. черни латинци; дори царя [има разминаване в преписите: "l"imperatore di Constantinopoli"; "цезар", "Romanorum imperator"], тъй като той водил с тях многочислени войни, седейки на своя престол, но не могъл да ги победи нито в един бой, изпратил [посланици] и сключил с тях мир. Двата народа много се заобичали един друг, т.е. готите, а те са и славяни, и вулгарите, а най-вече за това, че и двата народа били езичници и те имали същия този език. Скоро вулгарите, вече бидейки в безопасност от всички страни си построили хутор и села и заселили завзетата от тях страна до наши дни".   Текстът се нуждае от няколко уточнения. На първо място идеята, че името българи идва от името на река Волга, е несъстоятелна и по-скоро съответства на средновековна традиция народи и племена да се асоциират с различни реки. Името Владин (в различните преписи "Баладес" - "Владино") е явен славянски превод (калка) на прозвището Батай, Батой, което идва от индо-иранското „бат” – цар, господар, владетел. Титлата „бат” са носели предшествениците на Аспарух – бат Органа, бат Кубрат и бат Баян. От тук идва простонародното Батой - едно от прозвищата на Аспарух, наричан още Еспор („орел” - ирански), Аспар-Хрук и Есперерих. По-нататък в текста Аспарух (Аспар – Хрук, от иранското Aspa-rux, което значи „бял, блестящ кон”) е предаден и като Крис (Kris, Chris) – „блестящ”. Съобщението че " Те пристигнали с жените, синовете и дъщерите си и с цялото [си] богатство, и твърде многобройни"ясно посочва заселването на българите като народ на новото място. Името Силодуксия според известния хърватски историк Фердо Шишич, защитник на тезата за българския характер на Самуиловото царство и експерт по средновековна история, съответства на Мизия. Любопитно е сведението за разделението на властта на 9 области (зера, комитата): "Под него имало девет князе, които управлявали и съдели народа, тъй като той бил много голям". Тук за втори път се говори за многобройността на заселилите се прабългари. Официално се знае за административната реформа на Крум, с която се отстраняват от власт някои склавенски вождове и се заместват от зера-таркани. При княз Борис областите са десет. След това летописът говори за това как българите завладяват Македония и земята на "черните латинци"- Влахия: "После, непобедими, завзели цяла Македония, после цялата област на латинците, които по това време се наричали римляни, а сега се наричат моровлахи, т.е. черни латинци". "Цялата област на латинците" може да означава както Тракия, така и Влашко. В Българската фолклорна традиция Влашко винаги е наричано "Каравлашко", което съответства на "моровлахи" и "черни латинци". Известно е, че през Средновековието земята на север от Дунав е разделяна на Мавровлахия (Черна Влахия) и Росовлахия (Бяла Влахия). Тези термини присъстват във византийската църковна литература. Росовлахия произлиза от иранското roxs –бял, блестящ, название което присъства в Аспар-рукс, росалани, росармати и др. От друга страна, известният чешки историк К. Иречек е предполагал, че става дума само за "Тракия".               6. В Българския анонимен апокрифен летопис от XI в. [Петър Петров. Образуване на българската държава. Б. ОБРАЗУВАНЕ И УТВЪРЖДАВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА. II. БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ДВЕ ДЕСЕТИЛЕТИЯ НА VII в. ] е запазен споменът за голямо строителство, свързано с името на Аспарух. Там се говори, че той „създаде велики градове: на Дунава Дръстър град; създаде и велик презид от Дунава до морето; той създаде и Плюска град”. Включването на гр. Дръстър в укрепителната система на българската държава още по време на нейното създаване може да се проследи и по археологичен път. През 80-те години на VII в. старата крепостна стена се намирала в такова състояние, че не могла да бъде използувана, поради което се наложило да бъде възобновена, а на редица места и преустроена. Така например на едно от местата, където по-рано имало само куртина, сега била изградена нова порта.  „Великият презид от Дунава до морето”, за който се говори в летописа, обикновено се отъждествява с Големия землен вал в Добруджа, познат още с названието Валул луй Траян (Траянов вал). Този вал започва от дунавския бряг при Черна вода и стига до Черно море при Констанца. Земленият насип е широк до 15 м и е висок до 3,5 м. Главният ров е от северната страна, с широчина 12 м и дълбочина 3 м. От южната страна има допълнителен ров, широк до 10 м и дълбок до 2 м. Най-късните материали, откривани в насипите, са от IX в. По южната страна на вала, в повечето случаи конструктивно свързани с него, са изградени 35 големи крепости средно на около 1 км една от друга. Към един втори етап на строителство принадлежат още 28 по-малки лагера, пръснати между големите.               В заключение: 1. Заселването на прабългарите от двете страни на Долния Дунав и дн. Македония е историческо явление, добре известно на летописците. Макар и след няколко века, споменът за него се предава правдиво и достоверно.   2. Появата на прабългарите и на българската държава по Долния Дунав е описано много точно, макар че самата поява на държавата е уникален процес. Този процес не прилича на образуването на нито една друга държава в Европа, а може би и в света. Всички държави, без Дунавска България, се създават бавно, постепенно, с войни и дипломатически ходове, при което голяма група сродни и не дотам сродни племена и княжества се обединяват около един център. За разлика от това България, българите и управляващият ги род Дуло се появява изведнаж на Долния Дунав. Това се обясняваше от историците с представата, че прабългарите са били само едно единствено племе от 10-15, най-много 20 хиляди души. Тази представа обаче грубо противоречи на всички исторически събития от това време и на съвременните данни. Тази погрешна представа беше необходима за да се изкара, че държавата на Аспарух не е българска, а славяно-българска, даже само славянска. Всъщност, склавите (протославяните) започват да играят по-значима роля едва след официалното приемане на християнството през 865 г. Обяснението за "странният" начин по който държавата на българите се появява на Долния Дунав е друго - просто тя е била създадена доста по-рано и малко по на изток - това е Стара Голяма България. Аспаруховата България е продължител на тази държава, а Аспарух е нейн законен владетел, макар и без титлата "бат" - цар, която веднаж завинаги е останала при брат му бат Баян.   3. Още един момент в хрониките е останал непризнат от съвременната история, пак в жертва на "славянската идея". В много от хриниките се подчертава, че Аспарух е поискал земя и разрешение да се засели в нея. Очевидно става дума за южната част на делтата на Дунав, която е безспорно византийска земя и вероятно е представлявала десетина % от цялата територия на Онгъла. Говори се и за посещение при византийския император. Очевидно, земята е била дадена , както и разрешението. Това не е изключение, защото в своята ранна история Византия е заселвала много племена в земите си (коварните готи, алани, склавени, кутригури, авари). Плащала е и на племена извън нейната територия. Всичко това с цел да ги използва като защита от външни нападения. Никога обаче тези племена не са били федерати, защото те са загубвали правото си на собствена федерална организация и власт. Византия ревниво е пазела целостта си. За разлика от тези заселени племена, българите са запазили държавната си организация. Може би затова Константин IV Погонат с цялата военна мощ на своята огромна държава се е стоварил, между две войни с арабите, върху новите съюзници около делтата на Дунав. Опитът на византийския император да унищожи своя съюзник се оказал неуспешен и от тук нататък започва погубната вражда между тях, която продължила много векове.   4. Има и още нещо, по което съвременните учебници по история се различават от изброените хроники. В хрониките се казва, че (пра)българите са дошли наведнаж, водени от Аспарух и веднага са образували държава. Аспарух е водел със себе си т.н. българи-оногхонтори, това не е нещо като малка група от доверени хора, както обикновено се представя, а част от известните "вътрешни българи", ядрото на Старата Голяма България. Това е многоброен народ, според хазарския хаган, а и според посочените по-горе хроники. Бил е цивилизован, държавно-творчески народ, строил градове, валове, създал рунна писменост и собствен календар, народ от орачи, занаятчии, скотовъдци. В най-ранния прабългарски некропол край Балчик са погребани част от спътниците и връстниците на Аспарух, тези, които са победили Константин IV Погонат през 680 г. В гробовете им се откриват скелети на телета, крави, волове, прасета, агнета - сигурен белег за трайна отседналост, земеделие и домашно животновъдство на хората, доведени от Аспарух. Вместо тази научна представа за ранните българи, в съвременните учебници по българска история пише нещо съвсем различно. Прабългарите се представят като народ, включващ две примитивни племена, кутригури и утигури. Едното, кутригурите опустошава Европейска Византия заедно със склавите в продължение на два века, а другото ги напада в угода на самата Византия. В един момент се появява Аспарух заедно с някакви хуногундури (вероятно останки от недоубитите хуни) и създава онгъл, кой знае защо признат от византийците за държава. На малките деца им се втълпява, че прабългарите не са нищо друго, освен кутригури - крадливо примитивно племе, естествено от тюркски произход. В действителност всички исторически източници посочват, че кутригурите са малко племе, различно от вътрешните българи - оногхонтори, но асоциирано към Стара Голяма България. Тази превратна картина служи за същата цел - хайде всички да се пишем славяни, да покрусяваме прабългарите, че дано се харесаме на големия славянски брат. Навикът да се отказваме от всичко свое, за да се харесаме на поредния най-нов господар е до такава степен отработен от мнозинството съвременни българи, че е станал втора тяхна природа. Това не може да доведе до нищо друго, освен до пълно обезличаване и обезсмисляне съществуването на третата българска държава, далеч преди физическото стопяване на нейното население.  

Показвате документи и разказвате за събития, които ми са съвсем непознати. Моите познания по история на България са на ниво ученото в гимназията, филмите, които съм гледал и книгите, които съм чел.

И учебниците и филмите са доктринерско поръчкови, но не в интерес на българите и историята им.