Цар Борил 1207 - 1218

В историята на Второто българско царство, както на всяка държава, има както ярки и емблематични, така и неубедителни, дори откровено слаби държавници. Естествено, не всички наши царе от онази епоха могат да бъдат „от ранга” на Петър и Асен, Калоян, Иван Асен ІІ, Ивайло, Теодор Светослав. Такива личности нямат известността на “великите царе”, нито на противоречиво оценявани държавници като Константин Тих Асен, Михаил ІІІ Шишман Асен, Иван Александър, Иван Шишман, Иван Срацимир… Сред листата на търновските царе има и такива, които няма как да бъдат “реабилитирани” - било, защото, бидейки малолетни или твърде млади, не са управлявали самостоятелно (Калиман І Асен, Михаил ІІ Асен, Иван “Смилец”), или пък наистина са царували твърде кратко или безлично (Смилец, Георги ІІ Тертер, Иван Стефан).

Цар Борил (1207-1218), наричан в унгарски извори и Борил Асен, определено не е маргинална личност. Той е сред онези владетели, които нямат щастието да са сред “великите” или “добрите царе”, напротив - племенникът на Петър, Асен и Калоян е обвиняван във всевъзможи грехове! Той е обрисуван от историци и писатели като посредствен държавник, слаб военачалник, коварен и обзет от властолюбие узурпатор! Разбира се, Борил не е гениален държавник, нито непобедим воин - по негово време, както и при други не толкова критикувани царе, България търпи военни поражения и териториални загуби. Ако започнем обаче “от края към началото” на неговото царуване, дори свалянето му от власт не става никак лесно - обстоятелство, което показва, че не всички негови поданици са чувствали необходимост от “освободител” в лицето на Иван Асен ІІ… Нека изоставим характерния в такива случаи исторически наивизъм и се опитаме да дадем обективна оценка на толкова обругания от историци и писатели цар Борил.

През есента на 1207 г. цар Калоян е убит в шатрата си пред стените на Солун. Версиите за смъртта на забележителния воин са различни, но най-правдоподобна си остава онази за политическо убийство - “атентат”, осъществен от военачалника Манастър, отразяващ интересите на недоволни среди и личности от българската аристокрация. В по-старите изследвания върху онази епоха, в художествената литература (на първо място в известния роман “Солунският чудотворец” на Фани Попова-Мутафова) това убийство безапелационно се свързва с Борил. Нещо повече, в него проф. Васил Златарски вижда ръката на т.нар. куманска партия, в чието оръдие се е превърнал цар Борил… Истината е по-различна - след смъртта на цар Калоян столицата Търново и страната са обхванати от междуособна борба, която продължава поне няколко месеца. В нея не без усилия се налага царският племенник Борил. Няма данни и основания да се мисли, че Борил е имал (или пък че е нямал!) нещо общо с убийството на своя вуйчо. Неговото възцаряване и брака му с царицата куманка (царица Анна-Анисия), известна и със „сътвтореното” от Фани Попова-Мутафова литературно име „Целгуба”, не могат да бъдат произволно свързвани със заговора, който ликвидира един от най-заслужилите български владетели. Както е показано отдавна, бракът с царицата куманка легитимира царското достойнство на Борил. Той потвърждава и стратегическия съюз с куманите, най-верните съюзници на търновските царе. Ако властта беше спечелена не от Борил, а например от Стрез, надали би се случило нещо по-различно.

Противници на Борил са Стрез и Алексий Слав, негови първи братовчеди. Всъщност Стрез би могъл да бъде и негов брат, дори това е най-вероятната възможност, ако се вярва на съвременните сръбски извори. По-опасният от двамата, поне на първо време, е Стрез. Победен, както може да се предполага във военен сблъсък, Стрез търси спасение при сръбския крал Стефан Първовенчани. Със сръбска помощ той откъсва голяма част от днешна Македония, включително старата столица Охрид, центърът на архиепископията “… на цяла България…” Претендентът за търновския престол избира за своя “столица” прочутият в онези времена укрепен град Просек (при дн. Демир капия, Македония), следвайки стъпките на “лесно изменчивия хамелеон” Добромир Хриз - съвременник на Бориловите чичовци Петър, Асен и Калоян. Така с подкрепата на една външна сила, привличайки българското болярство от югозападните земи, Стрез си създава “държава” - предмостие за бъдещо настъпление срещу Борил.

На свой ред Алексий Слав овладява Родопите и Мелнишко с латинска помощ. Бракът му с извънбрачната дъщеря на латинския император Хенрих (Анри) Фландърски му носи високата титла “деспот” и обещания за помощ, за да спечели в недалечно бъдеще българската царска корона! Ако гледаме на събитията обективно и ако някой трябва да бъде упрекван в измяна на държавните интереси, най-малко в случая имаме право да обвиняваме Борил. Прав е Иван Божилов, че Борил не е и “узурпатор” в обичайния смисъл на това понятие. В тогавашна България няма, най-малкото все още не е установена категорична система на престолонаследие. Асен измества Петър от върховната власт, а Калоян не отстъпва престола на малолетния Иван Асен ІІ - действия, които спокойно могат да бъдат характеризирани също като “узурпация”! От друга страна, нима Стрез или Алексий Слав при победата на някой от тях над Борил нямаше да бъдат узурпатори? Въпросът е реторичен, но е ясно, че борбата на Стрез и Слав с Борил не е заради “правата” на невръстния Иван Асен ІІ, че при евентуална победа на някой от тях нещата надали биха били по-различни.

Първа Геновева Цанкова-Петкова показа, че политиката, която следва Борил, на практика е онази на неговия вуйчо Калоян. Заздравил положението си като български цар, Борил се опитва да възстанови българските позиции в Тракия (позиции, изгубени, макар и временно, от самия Калоян!) - обстоятелство, което привържениците на “добрите” и “слабите” царе обикновено премълчават… Истината е, че през 1206-1207 г. Калоян не е в състояние да задържи Североизточна Тракия. През лятото на 1206 г. българската армия превзема и разрушава Димотика, готвейки се за обсада на Одрин. Император Хенрих се отправя срещу Калоян, който се изтегля, водейки хиляди пленници и много добитък. Латинското контранастъпление се превръща в нахлуване на българска територия, при което императорът достига до Вероя/ Боруй (дн. Стара Загора) и Крън (при Казанлък), като преди това около Сливен разбива един български отряд и си връща плячката и пленниците. Малко по-късно следва ново латинско нападение, при което са разрушени крепостта Терми (при дн. Бургаски бани), Маркели (при Карнобат), оплячкосан е Айтос и т.н. Възможно е на някои места да е въдворена латинска администрация или пък такава на “гръцкия магнат” Теодор Врана (византийски благородник, преминал на латинска страна) - във всеки случай и през 1208 г. Хенрих смята територията, в която е дори Боруй, за “…своя земя…” Военните действия през 1207 г., както изглежда, не довеждат до ефикасно възстановяване на българската власт в тази част на Тракия. Неясно е и положението на Пловдив, като упрекът към Борил, че е загубил този град през 1208 г. си остава най-малкото недоказано с нищо твърдение.

Нашата цел тук в никакъв случай не е “демитологизирането” на цар Калоян, чиито решителни действия до смъртта му през есента на 1207 г. са насочени към спечелването на “войната за Тракия”. Приоритет за Търново е елиминирането оформилия се “латинско-латински” съюз между Константинопол и Солун, съответно между император Хенрих и маркиз Бонифаций Монфератски. Така или иначе, въпросът за Тракия не е решен окончателно. Ако обръщаме толкова внимание на този въпрос, то е за да покажем, че наред с “доброто” цар Калоян е оставил на Борил и “лошо” наследство.

Войната през 1208 г. започва с ново латинско нахлуване до района на Боруй още през май-юни, в опасна близост до старопланинските проходи, зад които е столицата Търново! Хенрих неслучайно избира “горещия” сезон, тъй като очевидно познава сезонния характер на куманската военна помощ. Борил обаче намира начин да си осигури куманска конница дори и през летните месеци. Френският хронист Анри дьо Валансиен, чиято предубеденост към българите е очевидна, описва сражението твърде бегло. Двете армии се срещат близо до Боруй, а сражението е спечелено от българите. Повтарят се някои симптоматични елементи от знаменитата битка при Одрин (14 април 1205 г.), най-вече в поведението на самоуверения рицар Лиенар и впусналия се да го спасява император Хенрих… Латинските загуби не са големи, но императорът е принуден да се оттегли. Битката край Пловдив на 31 юли 1208 г., както е известно, е спечелена от латинците. В общи линии, ситуацията е аналогична на Боруй, но с обратен знак - този път повече загуби имат българите. Борил е заставен да се оттеги, опазвайки основните си сили.

Не е нужно да преразказваме военните и политически събития през следващите години (те са анализирани от В. Златарски, Г. Цанкова-Петкова, А. Данчева-Василева, Ив. Божилов и др.), но ще отбележим, че цар Борил продължава своята политика в Тракия с променлив успех до времето на българо-латинския мирен договор (1213 г.). В тези акции той прониква до околностите на Константинопол (!), а съюзът му с никейския император Теодор І Ласкарис “трасира” бъдещите общи действия между двете страни при Иван Асен ІІ. Дълбоките “рейдове” на Бориловата армия косвено свидетелстват за неговите позиции на юг от Балкана и след 1208 г. Това означава, че важни градове и крепости като Боруй (Стара Загора), Сливен, Ямбол, черноморските пристанища и т.н. продължават да са трайно в български ръце.

Заключението, че с българо-латинския мирен договор цар Борил “… е признал поражението си в Тракия…” (Ив. Божилов) е пресилено, а и невярно. Самото предложение за мир и династичен брак идва от страна на латинците, чиито “високи барони” не крият своя респект от българския цар. “Мария” (така я нарича В. Златарски, иначе името й е неизвестно), дъщерята на Калоян и куманката, става императрица на Константинопол. С мира със сигурност са решени и териториалните въпроси - призната е българската власт над Боруй (Стара Загора) и околните земи, вкл. над южното българско Черноморие, докато Пловдив остава латинско владение. Същото се отнася и за териториите в днешна Македония, на което ще се спрем малко по-късно. Деспот Алексий Слав запазва земите си, но латинската подкрепа за претенциите му към българската царска корона е оттеглена.

Същевременно цар Борил, макар с и цената на някои сериозни неуспехи, действа активно и в югозападните български земи. Позициите на царя в Мелник и други крепости в района са факт, но най-сериозният му успех е уреждането на отношенията със Стрез. Двамата съперници се помиряват още през 1209 г., като оттук-нататък, до самата гибел на Стрез (1214 г.), действат със забележително единство. Както е известно, господарят на Просек получава най-високата в тогавашна България титла - севастократор. Когато се коментира този факт, по принцип оценяван положително от изследователите, винаги остава явния или скрит упрек, че Борил все пак е направил компромис, а не е възстановил централната власт в земите на днешна Македония. С други думи, че не е воювал със Стрез, не го е победил, елиминирал и т.н., още по-точно, че не предизвикал война между българи и… българи!

Поради отсъствието на достатъчно извори нямаме точна представа как са били уредени отношенията между Търново и Просек, но надали трябва безрезервно да приемаме теорията за т.нар. самостоятелни владетели. В една или друга степен, валидността на царската власт (съдебна, финансова и т.н.) в тези земи е била поне частично възстановена, най-малкото е смятана за стояща по-високо от онази на Стрез. В онзи исторически момент едва ли е можело да бъде сторено нещо повече. Борил наистина е направил компромис, но най-малкото следва да бъде обвиняван за тази си политика. Така той е предотвратил поредната братоубийствена вражда с неизбежните й човешки жертви и материални загуби.

Ако се върнем към българо-латинския договор от 1213 г. , не можем да не отбележим, че най-вероятно той е включвал официален отказ от страната на Латинската империя към земите на севастократор Стрез. В предходните години неведнъж Хенрих Фландърски заявява, че тези земи са негови… С други думи, с договора е призната тяхната принадлежност към България - още един дипломатически успех на Борил, който се игнорира и отрича.

През 1213 г. срещу Борил избухва бунт във Видин, оглавен от “четирима родственици”, чиито имена не знаем. На тяхна страна са трима кумански вождове. Едва ли става дума за сепаратизъм, а отново за антиправителствен метеж. Най-вероятно той е подкрепян от сръбския велик жупан Стефан Първовенчани и е своего рода превантивен удар, изпреварващ планираните действи на Стрез и Борил против Сърбия. В конкретния момент Борил няма сили да се справи с бунтовниците и търси помощ от Унгария. Смята се, че така той се примирява със загубата на Белград и Браничево, отнети му от унгарския крал няколко години по-рано. Анализът на изворите, направен от Христо Димитров показва, че България губи само Белградската област, а Браничево остава под властта на Борил. С други думи, и тук тезата за едва ли не перманентните неуспехи и загуби на цар Борил следва да бъде, ако не отхвърлена, то поне съществено коригирана.

Действията на цар Борил през 1214-та и следващите три години не са напълно ясни. Той се развежда с царицата куманка и се жени за племенницата на император Хенрих (най-вероятно Елизабет, дъщеря на Пиер и Йоланта дьо Куртене), като е проектиран брак и между унгарския престолонаследник Бела (ІV) и дъщеря на Борил. Предубедеността към цар Борил води дори изтъкнати познавачи на средновековната ни история към виждането, че политическият курс на царя е неиздържан. Излиза така, че при невъзможността да постигне нещо повече срещу латинци и унгарци, той се насочва към най-слабия противник - Сърбия. Според Стефан Първовенчани в написаното от самия него житие на баща му св. Симеон (Стефан Неман), цар Борил е имал за цел да унищожи сръбската държава! Последвалите два българо-латински военни удара против сърбите не носят реални резултати. Изходна база за походите е българският град Ниш, но в планините усилията на съюзниците се оказват безрезултатни. Обстоятелството, че цар Борил използва военните сили на Латинската империя, за да решава български задачи не само не следва да бъде оценявано отрицателно, а напротив… Какво е обещано на латинците в замяна е друг въпрос. Очевидно е обаче, че от победа над Сърбия пряк интерес има преди всичко България. Напълно възможно е обтягането на отношенията със Сърбия да се дължи на някакви проблеми, свързани със земите на покойния севастократор Стрез.

По принцип се приема, че след смъртта на Стрез земите му са заграбени от новия епирски владетел Теодор Комнин (1215-1230). Макар и без нарочни аргументи, това териториално разширение се отнася към началото на управлението на епирския деспот. Дали обаче е наистина така или се разсъждава и пише по инерция?

Съвременникът Георги Акрополит съобщава, че Теодор Комнин е “… спечелил немалко земя от италийците [латинците] и много от българите. Защото той си подчинил Тесалия, Охрид и Прилеп, Албанон и самия Дирахиум…” Както виждаме, Акрополит не дава датировка, а и не отива по-далече от Прилеп, когато визира епирските завоевания. Синодалните решения на Охридската архиепископия, третиращи различни въпроси във времето, когато Македония вече не е под българска власт, са от 1219 г. В такъв случай цар Борил е запазил територията, управлявана по-рано от севастократор Стрез. Обикновено се приема, че след смъртта на Стрез тези земи са загубени от България - както виждаме обаче, в изворите няма информация за подобно развитие на нещата. Напротив, най-логично е да се допусне, че въпросните земи да са завзети от Теодор Комнин, и то в съюз с деспот Алексий Слав, едва по време на гражданската война между Борил и Иван Асен ІІ през 1217-1218 г. Още нещо, най-северната точка у Акрополит е Прилеп. В такъв случай Велес, Щип и Скопие остават под властта на българския цар.

Не можем да не вземем отношение и към прочутия събор против богомилите, проведен под егидата на самия цар през февруари 1211 г. Обявен официално за “православен”, съборът вероятно е реверанс към онези среди в църквата и обществото, които не приемат сключената от цар Калоян уния с Рим. Надали е случайно отсъствието на архиепископ Василий в неговата работа. Същевременно царят проявява гъвкавост, запазвайки унията и добрите връзки с Рим и католическите си съседи. Търсенето в това голямо църковно-политическо събитие на “класово”, “феодално” и реакционно съдържание е спекулация на марксистката историография. Вярно е, че Борил е търсел своего рода отдушник за натрупалите се вътрешни проблеми. Подобно на други владетели от недалечното минало и своето съвремие, той е сметнал за необходимо да вземе мерки за “чистотата на вярата”. Пред него е бил примерът на византийските императори Алексий І и Мануил І Комнини, както и на сръбския велик жупан Стефан Неман. Борил сам участва в разобличаването на еретическите водачи, налага им сурови наказания и ги прогонва извън пределите на царството.

Действията на цар Борил се вписват напълно в контекста на общите процеси в тогавашния християнски свят. В годините преди и след освобождението на България от византийска власт богомилската пропаганда продължава да се шири в редица области на империята. В края на ХІІ в. тя достига византийските владения в Кримския полуостров. Видният византийски каноник Теодор Валсамон, патриарх на Антиохия (1185-1190), свидетелства, че през седемдесетте години на ХІІ в. “цели области и градове са заразени” с богомилската ерес. Живелият в Константинопол западен богослов Хуго Етериен, съветник на император Мануил І Комнин (1143-1180) по въпросите на западната теология, пише за силата на “патарените” (богомилите). Гоненията във Византия са съпътствани от мощно проникване на ереста в Италия, Южна Франция и други страни в Централна и Западна Европа. След падането на Константинопол (1204 г.) възниква и “латинска” богомилска община. Еретическото влияние свидетелства за силата на богомилската общност в българските земи. Като верен син на църквата, цар Борил следва установения модел за борба с ересите, като се стреми към утвърждаване на своя авторитет в страната и в международен план.

През 1217-1218 г. Борил изненадващо е атакуван оттам, откъде може би най-малко е очаквал - от североизток. Отведените още през 1207 г. първо при куманите, а после в Киевското княжество Асенови синове, Иван Асен ІІ и Александър, се завръщат в страната с руски наемници. Георги Акрополит съобщава, че Иван Асен “… воювал с Борил, победил го и станал владетел на немалка земя. А Борил влязъл в Търново и затворен вътре, бил обсаждан в продължение на седем години. Неговите хора, след като паднали духом, минали на страната на Иван Асен. При бягството си Борил бил пленен и ослепен от Иван, и така Иван станал владетел на цялата българска земя…”

В науката съществуват различни версии на израза за “седемте години” обсада на Търново, който някои учени тълкуват като грешка - “седем месеца”. Такава грешка е малко възможна, нито пък съществуват свидетелства за дълго продължила гражданска война - може би не „седем години” (число, което в духа на средновековната метафорика често обозначава не конкретен период, а значи просто „много”), а все пак е била продължителна. Така или иначе, междуособната борба е продължила дълго, имало е битки между двамата съперници, и едва по-късно се е стигнало до обсада на столичния град. Разбира се, постигнатото от Иван Асен надмощие свидетелства, че Борил е загубил популярност. Относително продължителната борба за престола показва обаче, че цар Борил е имал достатъчно висок авторитет и привърженици дори и в края на своето уж “безславно” царуване. И че на този български владетел трябва да се отдава необходимото признание и уважение.

(БОРИЛОВ СИНОДИК)



Запазен е в два преписа известни днес като Палаузов и Дринов по имената на откривателите на ръкописите. Понастоящем и двата ръкописа се пазят в НБ”Кирил и Методий” – София. За съжаление и от двата ръкописа липсват страници и дори от взаимното им допълване не може да се възстанови пълният текст на синодика.

Палаузовият препис е бил съставен в края на ХІV-началото на ХVв. От него обаче липсват няколко страници, включително и началната със заглавието. Според Николай Палаузов ръкописът е бил открит в Търново, но Григорович (Очерки путешествия по европейской Турции. 1877) разказва, че като му е бил показан в Габрово му е било обяснено, че е принадлежал преди това на духовник от Севлиево.

Дриновият препис е съставен преди 1614г. , тъй като в най-старата от летописните бележи в него се казва: „През 7122 (1614г.), месец юли,12 ден: да се знае, че придойде река Осъм и стори зло”, като цифрите са означени с букви . В сборника се съдържа поучения на иподякон Дамаскин Студит, който е живял в края на ХV-началото на ХVІв., тъй че сборника е съставен след началото на ХVІв.

През 1211г.по нареждане на цар Борил е бил преведен на български език византийския синодик от 843г. В края на ХІV-началото на ХVв. в него са били добавени анатеми срещу еретици и поменик на българските владетели, боляри, патриарси, митрополити и епископи. Тъй като в Синодика са упоменати като починали цар Иван Шишман и патриарх Евтимий, то може да се предположи, че редакцията е направена наскоро след периода 1395-1404г.

Издания: Временникъ императорскаго москавскаго общества исторiи и древностей россiйских, кн. 21, 1855г., стр.1-27, Палаузов „Синодикъ Царя Бориса по рукописи ХІV века”; ЖМНП, ССХХХVІІІ, април, 1885г., Дринов, Новый церковнославянскiй памятникъ съ упоминанiем о славянскихъ первоучителяхъ” – само откъси, стр. 176-205; „Известия Рускаго арх. дружество, 2,1897г., М. Г. Попруженско, „Синодикъ царя Бориса”, в края, стр. 1-82; М.Г. Попруженко, „Синодик царя Борила”,С, 1928; „Из старата българска книжнина”, т.ІІ, Ив. Дуйчев,С., 1944г., ХИБ, т.2, В. Гюзелев, П. Петров,стр. 182-183, стр. 296-296, стр. 312-313, стр. 340-344, стр.384-385; Сборник „Държава и Църква през XIII в.”, 1999г., съст. Славика Радомир, Емил Димитров.

В сиво съм поставил някои мои бележки. Тъй като не е поставен целият запазен текст на синодика със сиво са дадени и кратки сведения за пропуснатите откъси в настоящото издание. В червено са текстовете, които в ръкописа са изписани с киновар. Поредността е по посочените страници в публикацията в ИРАД от Попруженко, а номерацията е по ХИБ т.1 и 2 – без скоби е по Палаузовия препис, а в квадратни скоби по Дриновия.

ALD



СИНОДИК, КОЙТО СЕ ЧЕТЕ В ПЪРВАТА НЕДЕЛЯ ОТ ПОСТА, КАКТО Е УСТАНОВЕНО ОТ НАШИТЕ БОГОНОСНИ ОТЦИ





Началото , което се придържа към гръцкия текст е пропуснато. В него е и пасажът: „Всички преминали към православната вяра християни”, който го няма в гръцкия текст на Синодика.



38 [45]. Понеже вселукавият наш враг разсея по цялата българска земя манихейската ерес, като я смеси с масалианската, на онези, които са основоположници на тази ерес, анатема,

39 [46]. [На] поп Богомил, който при Пе­тър, българския цар, възприе тази манихейска ерес и я разпространи в българ­ската земя, като прибави и това, че Христос бог наш се е ро­дил от светата Богородица и приснодева Мария само привидно и привидно е бил разпънат, а възприетата плът я възнесъл и я оставил във въздуха, нему, на неговите минали и съществу­ващи понастоящем ученици, наречени апостоли, анатема.

40 [47]. И на всички, които поддържат тази ерес, на тех­ните обичаи, техните нощни събрания и тайнства и безполезно­то тяхно учение, както и на онези, които ходят с тях, анатема.

41 [48]. [На] онези, които се обичат с тях и в единодушие с тях ядат и пият и взимат дарове от тях като техни единомишленици, анатема.

42 [49]. [На] онези, които на 24-ия ден от месец юни, на Рождеството на Йоан Кръстителя, извършват влъшвения и вла­чене на плодове и каквито скверни и подобни на езическа служба тайнства се вършат през тази нощ, анатема.

[50]. [На] онези, които наричат сатаната творец на видимите неща и го назовават разпоредител на дъжд, град и на всичко, което произлиза от земята, анатема.

44 [51]. [На] онези, които говорят, че сатаната е създал Адам и Ева, анатема.

45 [52]. [На] онези, които отхвърлят свещените писания, що боговидецът Мойсей, Илия Тезвитянин и останалите свети пророци и патриарси приеха от бога, и казват, че те са на сатаната, и тези, подтиквани от тогова, са написали онова, що са написали и което казаха за Христос, и без да желаят и по принуда са говорили и поради това богомилите отхвърлят на­ писаните в Стария завет книги и просиялите в него свети про­роци, анатема.

46 [53]. [На] онези, които казват, че жената зачева в утро­бата си със съдействието на сатаната и оттогава сатаната пре­бивава неотстъпно дори и до раждането на младенеца, което не може да бъде прогонено чрез светото кръщение, но само чрез молитва и пост, на онези, които говорят така, анатема.

47 [54]. [На] онези, които ругаят Йоан Кръстител, като казват, че той идва от сатаната, както и кръщението във вода, и поради това се отвръщат от водното кръщение и се кръщават без вода, само като кажат „Отче наш", анатема.

48 [55]. [На] онези, които се отвръщат от всички пения в свещените и божествени църкви и от самия дом божий, какъв­ то е църквата, и казват, че трябва да се пее само „Отче наш", на което и място да се случи, анатема.

49 [56]. [На] онези, които отхвърлят и ругаят светата и свещена служба и цялото светителско устройство, като казват, че те са изобретение на сатаната, анатема.

50 [57]. [На] онези, които отхвърлят и подиграват причас­тието е честното тяло на нашия господ Исус Христос, като от­ хвърлят и цялото тайнство, което е било извършено от Христа Исуса господа наш заради нашето спасение, анатема.

51 [58]. [На] онези, които отхвърлят поклонението на чест­ния и животворен кръст и на светите и свещени икони, ана­тема.

52 [59]. [На] онези, които приемат някого от тези еретици в светата божа църква, преди изповядването им и проклятие на цялата ерес, както е казано, анатема.

53 [60]. [На] Василий Врач, който в Константиновия град разся тази триокаяна богомилска ерес при православния цар Алексий Комнин, анатема.

…………………………………………

[На] Константин Български, който беше Керкирския митрополит [в гръцкият текст Мητροπολίτη Κερκύρας Κωνςταντίνψ Βουλγαρίας] … следва изложение на учението и анатемосване на него и последователите му. После следват анатеми срещу Йоан Ирник, Арий, Евсевий, Македоний, Аполинарий Лаодикийски, Несторий и др. еретици.

[На] Петър Кападокийски, средечки дедец, на Лука и Менделей Радоболски анатема трижди.

78. [На] всички еретици анатема.

79. [На] онези, които не вярват право и благочестиво в све­тата, единосъщна, животворна и неразделна троица, в единния истински бог, анатема: - трижди.

яли да отнемат нещо от онези неща, които са посветени богу, анатема трижди.

[81]. [На] всички крадци и убийци, и разбойници, и на онези, които им помагат, анатема

[На] всички, които правят сина на нашия Господ Иисуса Христа по-малък, а не равен на предвечния негов отец: - анатема трижди

[На този], който не изповядва, че пресветия Божи Дух е равносъщен с Отца и Сина, анатема: - трижди

[На] прибавящите към божеството четвърти Бог, който наричат Утешител, анатема: - трижди

Следват анатеми срещу други отклонения от православните догмати.



100 [77]. [На] всички, които държат усърдно и чисто пра­вославната вяра и смятат архиереите като притежаващи, обра­за на господа наш Исус Христос според думите на господа, рече­ни в евангелието: „Онзи, който слуша вас, слуша мене" и пак: „Каквото свържете на земята и прочее", и приемат техните благословии с усърдие и топла вяра, и се боят от техните забрани, вечна памет трижди.

101 [78]. [На] онзи, който чрез каквато и да било хитрина или билки, или чародеяние, или обайване, или вражески влъхвувания, или отрова се опита да увреди царя, помазаника гос­поден, нему анатема трижди.

102 [79]. [На] онези, които се отдават на някакво влъхвуване или обайване, или чародеяние, или прорицателство, ана­тема трижди.

103 [80]. [На] всички боляри, малки и големи, свещеници и монаси и на целия народ, които с благопокорство хранят вся­каква чиста и права любов към царя и архиереите, вечна им памет.

[На] всички крадци и убийци, и разбойници и на останалите, които им способстват, анатема.

Христос е победа, Христос царства, Христос е радост и вяра християнска, спаси господи християнската вяра;

[На] Константин Велики и майка му Елена, светите и равноапостолни, първите християнски царе, вечна памет.

[На Теодосий великия цар, и цар [Х]онорий, и Теодосий Млади, цар Маркиан, цар Василий, цар Константин, цар Александър, цар [Х]ристофор, цар Роман, цар Константин, цар Роман, цар Никифор, цар Йоан, цар Василий, цар Константин, цар Роман, цар Михаил, цар Константин, цар Михаил, цар Исак, цар Константин, цар Роман, цар Михаил, цар Андроник, цар Никифор, цар Исаак, цар Алексий, цар Йоан, цар Алексий, гръцките царе, които наследиха царство на земята и небето, вечна им памет.

В полето: Ц[арици] гръцки

[На] Плакила, царицата на великия цар Теодосий, Поулрия, Евдокия, Теофана, Теодора, Елена, Теофана, Теодора, Зоя, Теодора, Екатерина, Евдокия, Мария, Ири[на], гръцки православни царици, вечна им памет.

[На] Теодора, великата и света царица, която когато бе помрачена славната вяра … липсва края

87. Начало на българските царе: [На] Бориса, първия бъл­гарски цар, наречен в светото кръщение Михаил, който приве­де българския род към богоразумие чрез светото кръщение, вечна памет. [На] неговия син Симеон и неговия внук светия цар Петър, на Пленимир, Борис, Роман, Самуил, Радомир Гав­рил, Владимир, Владислав древни български царе, които със земното царство наследиха и небесното, вечна памет. На древната българска царица Мария вечна памет.

88. [На] Кирил Философ, който преведе божественото пи­сание от гръцки език на български и просвети българския род, новия втори апостол, през царуването на Михаил и пра­вославната царица Теодора, неговата майка, които украсиха божествената църква със свети икони и утвърдиха православието, вечна памет.

89. [На] неговия брат Методий, архиепископ на Моравия Панонска. тъй като и той много се е потрудил за славянската книга, вечна памет.

90. [На] неговия ученик Климент, епископ на Велика Мо­рава, и на неговите ученици Сава, Горазд и Наум, тъй като и те много са се потрудили за славянската книга, вечна им памет.



[91]. [На] царя Иван Асен Белгун, който освободи българ­ския род от гръцко робство, вечна му памет.

[92]. [На] неговия брат цар Теодор, наречен Петър, и на неговия брат цар Калоян, който постигна много победи над гърци и франки, вечна им памет.

110 [93]. След тези [първите Асеновци] прочее, когато прие царството техният сестринец, преблагочестивият цар Борил, из­никна като някакви зли тръни триклетата и богомерзка бого­милска ерес, чийто основоположник тогава се яви прескверният поп Богомил със своите ученици, както някога Аний и Ямврий, които се противяха на Мойсей. Те като някакви жестоки вълци безпощадно разхищаваха Христовото стадо, за което той проля своята пречиста кръв. Като узна това прочее преблагочестивият цар Борил, разпали се от божествено желание, изпрати да ги съберат по цялото негово царство подобно на някакви плевели в снопи и повели да се събере събор. Когато прочее се събра­ха всички епископи, свещеници и иноци, а също така и всички боляри и голямо множество избран народ и когато царят узна, че всички са се събрали, веднага излезе със светла багрени­ца, седна в една от тогавашните големи църкви, а съборът на­сяда оттук и оттам. Той заповяда да доведат сеячите на нечестието, но не ги отрече изведнъж, а ги улови с голяма хи­трина, като им рече да отхвърлят от себе си всякакъв страх и с дръзнование да изкажат своето [бого]хулно учение. С цел да уловят царя и онези, които бяха с него, те подробно изложиха цялата своя злоумишлена ерес. Царят и намиращите се с него с мъдри въпроси им отговаряха в много нещо по бо­жието писание, докато изобличиха злоумишленото тяхно мъд­руване. А те, като стояха безгласни подобно на риби, бяха обзети напълно от недоумение. Благочестивият пък цар, като ги видя съвсем посрамени и дявола паднал и победен, а Хрис­тос възвеличен, изпълни се с радост. Той повели да бъдат по­ставени под |Страха те самите, както и прелъстените от тях. Те, щом като видяха това, отново се възвърнаха към съборна­та църква. А онези, които не се покориха на православния съ­бор, бяха предадени на различни наказания и заточение, След това благочестивият цар Борил повели да бъде преведен от гръцки на неговия български език сборникът. По негова по­веля и този свет събор бе вписан между православните събори, за да бъде прочитан в първата неделя на светите пости, както светите отци предадоха изначало на съборната и апос­толска църква. Преди неговото царуване прочее никой друг не е свиквал такъв православен събор. Всичко това бе сторе­но и заповядано от благочестивия цар Борил в годината 6718 [= 1211], индикт 14, година на луната XI, година на слънчевия кръг XV, месен, февруари, 11 ден, петък на сиропостната неделя. И като нареди добре всичко това, православ­ният наш цар завърши събора, влезе в църквата и след като отблагодари богу, отпусна всекиго в своята област. Вечна му памет! Трижди.

111. [На] триклетия Богомил и неговия ученик Михаил и Теодор, и Добре, и Стефан, и Василий, и Петър, и останалите негови ученици и единомишленици, които бледославеха, че Христовото въплъщение е станало само привидно, а не че е приел плът от светата и пречиста наша владичица Богородица, на тях всички анатема!

112. [На] всички архиереи, епископи, свещеници, иноци и на всички български боляри, които се събраха с цар Борил против тази триокаяна ерес и я сразиха, вечна памет! Трижди.

113. Великият и благочестивият цар Иван Асен, син на стария цар Асен, който, като имаше голяма любов към бога, просла­ви и просвети българското царство повече от всички българ­ски царе, които бяха преди него, който създаде манастири и ги украси богато със злато, бисери и многоценни камъни, и всич­ки свети и божествени църкви надари с много дарове и обяви пълна свобода за тях, а всички свещенически чинове — ар­хиереи, свещеници и дякони — почете с голяма чест. Още по­вече той потърси с голямо желание да възобнови патриаршия­та на българското царство. Това обновление прочее стана така: Преосвещеният вселенски патриарх Герман по благово­ление божие и поради голямата ревност от страна на христолюбивия велик цар Иван Асен, син на стария Асен, с остана­лите свои братя патриарси: Атанасий, всеосвещен патриарх на Ерусалим на Христовите страдания и на неговото възкресе­ние — светата църква Сионска, майка на всички църкви и на цяла Палестина; Симеон, всеосвещен патриарх на божия град Антиохия и на цяла Сирия; Николай, всеосвещен патриарх на Александрия и на целия Египет. Тези всеосвещени патриарси прочее получиха послание, изпратено до тях от благочестивия гръцки цар Калоян Дука, написано така: „Нашето самодържавно царство моли и призовава ваше отечество да изпълни­те нашата молба към вас, като съставите ваше послание и го изпратите на моето царство в утвърждение на вашето и мое­то решение да се прогласи и да се дарува равна вам патриар­шеска степен на града Търново — на църквата „Възнесение Христово", майка на църквите в българското царство, защото и христолюбивият български цар Иван Асен, брат и сват на царството ми, настойчиво иска от нашето царство и от наше­то свето отечество да се дари това на негово царство."

След като преосвещените патриарси прочетоха това писа­ние, те решиха, че това е добро решение, и всеки от тях даде на царските пратеници своето съгласие чрез тях. Те също така написаха послание до вселенския патриарх Герман, като му съобщиха следното: „До Герман, вселенски патриарх, наш брат — поздрав. Получихме изпратеното ни от тебе и като го> приехме за добро решение, даваме на твоята обич подписа на нашето свидетелстване. Стори, както е угодно нам и на ваше отечество, тъй като имаш властта на по-висш [патриар­шески] престол."

Когато гръцкият цар заедно с патриарха получи това, съ­бра от цялото свое царство митрополитите, архиепископите,, епископите и всечестните монаси, архимандритите и игумени­те. Така също и христолюбивият цар на българите Иван Асен [свика] от цялото свое царство митрополитите, архиепископи­те, епископите и всечестните монаси от Света гора. Те се съ­браха с източния цар Калоян на Понтийското море и провъз­гласиха за патриарх благоговейния и свет мъж, прославен с постнически дела и живот, преждеосвещения архиепископ Йоаким не само устно, но и с писание на патриарх Герман, което всички източни епископи подписаха, запечатаха го с печат и го дадоха на благочествия цар и на новоосвещения тогава па­триарх, Йоаким за вечен незабравим спомен. Заради това прочее вписахме тези неща за всички православни, за знание на онези, които слушат и за спомен на българския народ. На този велик благочестив Иван Асен, цар на всички българи, веч­на му памет!

114. [На] Калиман, благоверния цар и неговия брат Михаил, Тамара и Елена, благочестиви деца на великия цар Асен, веч­на памет.

115. [На] Александър, севастократора, брат на великия цар Асен, и на севастократор Стрез и деспот Слав, вечна им [па­мет] .

116. [На] Константин, благочестивия и православен наш цар. [следващите страници липсват]

[94]. И на онези, които положиха своята душа за словес­ното стадо на Христа бога и спасителя наш и своята кръв проляха за рода на българското царство, и сменилите земно­то царство с небесно, вечна памет.

[95]. На благочестивия цар Георги Тертерий стари вечна памет.

[96]. На благоверния цар Шишман вечна памет.

[97]. На благочестивия цар Теодор Светослав вечна памет.

[98]. На благочествия цар Георги Тертерий вечна [памет].

[99]. На деспот Страцимир и на неговите братя Радослав
и Димитър вечна памет.

[100]. На благочестивия цар Михаил вечна памет.

[101]. На цар Иван Стефан, син на благочестивия цар Михаил, вечна памет.

[102]. На тези прочие правоверни, благочестиви, приснопаметни и православни царе, които са управлявали богопазения престол на българското царство и поред всичко са устройвали и са имали попечение за христоименните люде, както са им били по-верни от бога. . .

130. [На] монаха Силвестър, който бе епикерний (чашник) на великия цар Иван Александър, вечна памет.

131. [На] монаха Теодосий, който бе протосеваст на великия цар Иван Александър, вечна [памет].

132. [На] протокелиотина Проданко вечна [памет].

133. [На] протокелиотина Приязд и воеводата Балдьо, които бяха убити за вярата на своя господар, вечна памет.

135. [На] Цамблак, великия примикюр, вечна [памет].

136. [На] великия воевода Константин, който биде наречен Теодул в монашески образ, вечна памет.

137. [На] великия [? лого]тет Добромир, наречен в мона­шески образ Доро [тей], вечна му памет.

В полето: Български царици



117. [На] Елена, новата и благочестива царица, майка на великия цар Иван Асен, приела след това ангелски образ и наречена Евгения, вечна памет.

118. [На] царица Ана, наречена Анисия, и на другата Ана, благочестива царица на христолюбивия цар Асен, и на Ирина, благочестивата майка на христолюбивия цар Михаил, нарече­на в монашески образ Ксения, вечна памет.

119. [На] Мария, христолюбивата царица на Тертернй Старий, и на другата благоверна царица Кира Мария, вечна памет.

120. [На] Ефросина, благочестивата царица на цар Свето­слав, вечна памет.

121. [На] Кераца, благочестивата деспотница, майка на великия цар Иван Александър, приела след това ангелски об­раз и наречена Теофана, вечна памет.

122. [На] Теодора, благочестивата царица на великия цар Иван Александър, приела след това монашески ангелски об­раз и наречена Теофана, вечна памет.

123. [На] Теодора, благочестивата царица на великия цар Иван Александър, която бе от еврейски род, приела след това обновителка на много църкви, въздигнала различни манастири, майка на великия цар Иван Шишман, вечна памет.

124. [На] Кера-Тамара, дъщеря на великия цар Иван Алек­сандър, велика госпожа, обрученица (съпруга) на великия амир Амурат, която му бе отдадена заради българския род. А тя, като оти­де там, запази православната си вяра, рода си освободи, живя добре и благочестиво и с мир почина, вечна памет.

125. [На] госпожа Десислава и госпожа Василиса, дъщери на великия цар Иван Александър, вечна памет.

126. [На] Кира-Мария, благочестивата царица на великия цар Иван Шишман, вечна памет.

127. [На] госпожа Десислава, майка на благочестивата ца­рица Мария — [съпруга] на великия цар Иван Шишман, наре­чена в ангелски образ Девора, вечна памет.

128. [На] Кераца, дъщеря на великия цар Иван Шишман, вечна памет, и на неговия син Асен, и на другия негов син Асен, и на другите починали негови чада вечна [памет].

129. [На] Домца, тъща на великия влашки воевода Йоан Негоя, вечна й памет.

134. [На] логотетица Зоя вечна й памет.



[На] Арсений, архиепископ на Константиновия град и вселенски патриарх и нов проповедник, вечна [памет]

[На] Йосиф, новият изповедник, вечна памет.

В полето: Преславски патриарси

140. Преславски патриарси.

[На] Леонтий, Димитрий, Сергий, Григорий — преславски патриарси, вечна памет.



Преосвещени патриарси на Търново

141. [На] Йоаким, първия патриарх на богоспасения Цариград Три­ново, вечна памет.

142. [На] Василий, Йоаким и Игнатий, преосвещените патриарси, вечна памет.

143. [На] Макарий, триблажения патриарх и свещеномъченик, вечна памет.

144. [На] Йоаким, Доротей, Роман и Теодосий, [пре]освещените патриарси, вечна памет.

145. [На] Йоаникий, преосвещения патриарх, вечна памет.

146. [На] Симеон, преосвещения патриарх, вечна памет.

147. [На] Теодосий, преосвещения патриарх, вечна памет.

148. [На] Йоаникий, преосвещения патриарх, вечна памет.

149. [На] Евтимий, преосвещения патриарх, вечна памет.

150. Преславски митрополити:

Стефан, Димитрий, Лъв, Григорий, Герасим, Аарон, Мелетий, Макарий, Сава, Доротей, Висарион, Макарий.

151. Червенски митрополити:

Неофит, Калиник, Захарий.

152. Ловешки митрополити:

Лонгин, Мелетий, Киприан, Симеон и другият Симеон.

153. Средечки митрополити:

Дионисий, Дамян, Леонтий, Дометиан, Партений.

154. Овечки митрополити:

Теостирикт, Лазар.

155. Дръстърски митрополити:

Кирил, Аверкий, Теодул, Йосиф, Дионисий, Калиник.

А тези митрополити, които ще споменем сега, те бяха при благочествия цар Асен под властта на Търновската патриаршия и тогава починаха;

156. Антоний и Даниил, митрополити серски, вечна им памет.

157. Анастасий, Епифаний и Димитрий, епископи велбъждки, вечна им [памет].

158. Йоаникий и Сергии, архиепископи охридски, вечна им памет.

159. Яков, Порфирий и Йоаникий, епископи браничевски, вечна [им памет].

160. Сава, Теодосий, Димитрий и Симеон, епископи бел­градски, вечна им памет.

161. Кирил и Дионисий, епископи нишавски, вечна им памет.

162. Стефан, Климент, Йосиф, Харитон, митрополити Бдински, вечна им памет.

163. Симеон, митрополит филиписийски, вечна му памет.

164. Василий, Марко, Никодим, Прокъл, Доротей и Пар­тений, митрополити месемврийски, вечна им памет,

165. [На] всички български митрополити и епископи, архи­мандрити и игумени, които са починали в благоверие, вечна [им памет].

166. [На] всички боляри, малки и големи, поборници и съ­трудници на благоверието и приятели на светата и божествена църква на българското царство, вечна [им памет].

167. [На] Семир, Иончо, Добромир, Иваншо и на всички, които заедно с тях проявиха мъжество против безбожните тур­ци и проляха кръвта си за православната християнска вяра, вечна |им памет].

168. [На] Арцо, Трошан, Ратен и неговия брат Карач, Потръц, Ханко, Стано, Михаил, Богдан, Шишман, Ботул, Радослав, Воислав, Константин, Годеслав, Чръноглав [вечна им памет].

169. [На] новоосвещения велик крал Стефан Урош вечна памет.

170. [На] краля Вълкашин вечна памет.

171. [На] деспот Углеша вечна памет.

172. [На] молдовския господар Стефан вечна памет.

173. [На] молдовския господар Йоан Петър вечна памет,

174. И на неговата госпожа Елена, и на техните чада вечна памет.

175. [На] всички, които крадат от християнските домове или кра­дат коне или волове, или обират по пътища за вреда и щета на християните, и на всички, които ги изпращат към такава зло или ги знаят, че са такива, и ги прикриват, анатема.

176. [На] Акиндин, Варлаам и попа Прохор Кидоний, които изрекоха хули за бога повече от всички еретици, а също бледословеха, че божествената светлина, която се е явила на планината Тавор на апостолите [била сътворена, която светлина господ], показал тогава на учениците [си] за уверение на всич­ки, че при възкресението така [ще възсияят] праведниците, както [сам] себе си [?] показал спасителят, и [всички] ще се преобразят и тъй ще просияят и ще пребъдат на вечни векове заедно с господа, както учи апостолът — на тях, като на нечестивци и противници на господните думи, както и на техните единомишлеиици анатема трижди.

[На] Фудул и неговия учител Пиропул, които тъпчеха всечестните икони на пречистата Богородица, занимаваха се с различни вдъхновения, нападаха с различни хули владиците, свещениците и иноците, опоганиха свещените църкви, [както, и] животворния кръст, чрез който бяхме белязани [за деня на?] избавлението, показаха и много други безчинства, анатема.

https://www.youtube/watch?v=z2KlbIb0SMI

https://www.youtube/watch?v=b-jL_tEkyMQ

Владетелят от барелефа вече наподобява библейски патриарх. Кой може да е той ни подсказва писмото на хазарския хаган Йосиф от 961 г. Цитирам: „Съобщавам ти, че произхождам от синовете на Яфет от потомството на Тагария. Така намерих в родословните книги на моите предци, че Тагария имал десет синове, ето имената им: първия - Авийяр, втория - Турис, третия -Аваз, четвъртия – Угуз, петия - Биз-л, шестия - Т-р-ка, седмият Хазар, осмия – Янур, деветият - Б-ЛГ-Р (Българ), десетия – Савир.”** Според хагана, българите произлизат от втория син на Ной – именно Иафет, чието име е много близко до еврейското произношение на Авитохол (Афит).