До господата президенти и премиери на Република България

     Преди да започнете самооценките си като "бизнесмени" или "европейци" си отговорете на въпроса - "за сметка на кого и как би следвало да се чуствате там, където сте"   (ако разбира се не сте лишени от елементарна човешка съвест)




Контейнерите за боклук до блока.
Тук всяка сутрин идваше жена,
във вехти дрехи, слаба, невисока,
с количка, а през зимата с шейна.

Преглеждаше в сместа добре нещата,
отделяше полезните на вид.
Изглеждаше ми странно тя позната,
в походка, маниер, гърбът - превит.

Бях все зает, началник - в общината,
до службата ме караха с кола.
И само сутрин, точно до вратата
я виждах - беше с очила.

Веднъж обаче тя ме заговори.
Попита ме с усмивка за часа.
Невероятно близка ми се стори.
И я познах - познах я по гласа.

Бе моята учителка любима
в последния гимназиален клас.
Заместваше почти една година.
Бях влюбен в нея. Слушах я в захлас.

Цял ден на работа за нея мислих -
УЧИТЕЛКАТА, станала клошар.
В бюрото нещо търсех, нещо чистех-
бях станал ученикът - Божидар.

Не бе познала в мене ученика.
Самият аз бях доста променен -
солиден, тежък, лика и прилика
с мастит, авторитетен бизнесмен.

На заранта я чаках много рано.
Прекрасно утро. Неработен ден.
В боклука ми на дъното прибрано
лежи кашонче, дар голям от мен.

Усетих зад гърба си, че пристига.
Изсипах кофата с боклук завчас.
И без дори главата да повдигна,
прибрах се бързо на бегом у нас.

В кашончето бях сложил 300 евро,
кафе, парфюм, кутия с шоколад.
Вълнувах се и бе ми малко нервно,
но в себе си се чувствах много млад.

Закусих и полегнах на дивана.
На входната врата се позвъни.
Излязох да отворя - никой няма.
Пред прага - плик, кашончето - встрани.

"Не те ли учих, драги Божидаре,
че всяка работа краси Човек.
Дори и бедността от Бога дар е,
дори и в двадесет и първи век.

Нима в очите ти съм просякиня?
Срамуваш се да поговориш с мен.
Обратно връщам твойта милостиня
и знай - ще легна гладна този ден.

Не прося милост, бедността не крия.
Клошар съм, няма как, не върша грях."
Това прочетох, щях да се убия.
Учителката вече не видях.
 

Първо, тези клошари част от тях са такива по стечение на обстоятелствата, пропилели и пропили имоти, изоставени от деца и роднини или са изгонени от тях. Странно защо никой не осъжда децата и роднините? Не е ли естествено децата да се грижат за родителите си? Наи-малкото от синовни чувства, да им върнат грижите, а и защото един ден ще им наследят имотите. Това ги задължава и закона.
Второ, Ако изпитвате състрадание към някого, вместо да очакваш някой друг с парите на дугите, т.е. държавата с парите на данъкоплатците, не е ли по-добре ти сам да помогнеш, да дариш да окажеш човешко внимание и т.н.? Има такива фондове, фондации, сдружения, църквата дори. Държавата има функция за социално подпомагане, но то трябва да бъде регламентирано за наистина онеправдани, болни, инвалиди и т.н.
Затова странно звучи този призив и оплакване към премиери и президенти. Дори и в Щатите и наи-богатите страни има и ще има клошари. Това си е част от природата на човека.

Първо - по стечение на какви обстоятелства държавата ни бе разграбена и човешкото достойнство тотално погазено. Пияниците и пройдохите са резултат на дефекти предавани по наследство или нещо друго? Грижата за родителите - кой допринесе за разрушаване на ценностната система и традиции у младите люде на България? Не са ли тези, които проклинаха държавната уредба и система, които са им били длъжни и сега трябвало да бъдат компенсирани, за да си возят задниците в лъскави возила? Кой закон бихте посочил като запазен и безпрекословно спазван, след като и Конституцията се погазва (частта за достойнството на гражданина) От кого ще искате и кого ще задължавате да се грижи за родителите си, след като няма кой да осъди същата за геноцида провеждан спрямо пенсионерите ( да не говорим за болните, инвалидите и т.н.)
Второ - обяснете си по-добре съдържанието на думата състрадание (да си съпричастен към страданието на страдащия) и не като му подхвърлиш някаква милостиня от фондове, фондации и т.н. В този дух - дали някой (независимо държавата, фонд, църква или който и да било) си е направил труда да регистрира поне като бройка каква част от населението е в това положение (ако говориме само за клошарите). Колко са т.н. "социални" кухни и прочие които от време на време раздават храна на такива хора (разбира се и за колко души реално). След това можете да отидете в Щатите или други "богати" страни и белким си обясните защо ли са богати и като как ли има и бедни такива. Тогава ще може да си отговорите и на въпроса това клошарството от чия природа е и характерно ли е за човешката такава. След това (евентуално) бихте разбрали защо подобен призив (или както сочите - оплакване) е насочено към премиери и президенти, а не към бърза помощ или гражданска защита (примерно)

Ех, прекрасни стихове!
В нашата държава няма работа не само за по-възрастните, но и за младите хора. Питам се как тогава един безработен може да се грижи за друг такъв?
Поздрави за поста!

magnoliya - Според демократичните традиции (не особено характерни за нас) така може да се изрази мнение, становище или несъгласие с действията на управниците в демократичното общество (в нашия случай адресатите). Това, което отличава обаче нашите управници от демократичните такива е абсолютния гьонсуратлък към онова, което хората искат от тях (като съпричастност например)

Някой знае ли кой е авторът?