древните българи :: Древнобългарският календар

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

19.09.2011 00:18 - Древнобългарският календар

Автор: tres1 Категория: История

Прочетен: 1950 Коментари: 0 Гласове:

Древнобългарският календар датира от 5505 пр.Хр., с 12 годишен цикъл, който се определял от местополжението на Юпитер, а Юпитер прави пълната си обиколка около Слънцето за 12 години, което означава че българите са имали представа от Космоса, знаели са местополжението на зведите и годините за които дадена планета обикаля около Слънцето.

Календара прилича на китайския, но е по-древен. Негов двойник се среща при саките – древен и многоброен народ, обитаващ територии между Имеон и Каспийско море.Към сакската ера индийските астрономи дълго време са прибягвали, когато трябвало да изчислят местоположениена Юпитер сред съзвездията от еклиптиката. Този особен зодиак се състои от 12 съзвездия, по имената на които се наричали годините от 12-годишния цикъл.Саките използвали бройна система с основа 12 като прабългарите. Календарната им система се основавала на слънчевата година и 12-годишният орбитален Юпитеров цикъл, а според друга версия – на 12-те зодиакални съзвездия . Годината Сомор - Мишка, от която се отброявало началото на всеки нов цикъл настъпвала тогава, когато Юпитер навлизал в съзвездието Водолей на сегашните звездни карти – там било съзвездието Мишка. Сега на това място няма нито една от равноденствените точки или точки на слънцестоене, но вземайки предвид прецесията, излиза, че през шумерската епоха – преди 2 300 години – точката на зимното слънцестоене, е била точно там.

Годините в календара, който прабългарите са донесли по нашите земи, са били слънчеви и подредени в цикли от по 12 години и се назовавали с имена на животни, а всяка година съдържала 12 месеца, всеки със свое име. За съжаление не е известно кога е започвала годината в календара на нашите прадеди, но има признаци, че началото е било астрономически значим ден. Според някои това е 22 декември (деня на зимното слънцестояние), който прабългарите наричали идинак или енинак /единак/. Това е денят, “който останал от Бога небоядисан” или Божият ден. Наименованието му идва от “ен” – небесен, божествен. От друга страна, българите наричат Юпитер Енкул или Янкул – Бог на времето, на календара – от “ен” – небе и “кул” – годподар, което може да приеме като потвърждение, че именно орбиталният период на Юпитер е основа за 12-годишната цикличност на календара. От всичко казано до тук разбираме, че прабългарският календар е слънчев с 365 дни. Годината започва от деня на зимното слънцестоене, който се счита за нулев. Във високосните години се предвижда втори нулев ден, наречен "Ден на слънцето”. Сезоните са с по 91 дни и се разделят на три месеца, всеки с по 31 дни. Както в китайския календар, така и в прабългарският има 60-годишен цикъл. Неговата цел е да коригира високосния ден. В 60-годишният цикъл се вместват пет 12-годишни цикъла-мъжки и женски, които се редуват.

Мъжки цикъл (5 периода х 12 години) и Женски цъкъл (5 периода х 12 години) - те са напълно еднакви, защото при българите и мъжът, и жената са били равни и еднакво почитани.

Знакът на календара представлява равнораменен с образите на Слънцето и Юпитер в горните междурамия на кръста.
Кръстът е универсално изображение от най-дълбока древност, символизиращо връзката между небето и земята. То се получава по законите на календара. В дните на пролетното и есенното равноденствие (22 март и 22 септември) сенките върху земната повърхност, хвърлени от вертикална ос, са двете равни рамене на кръста (по хоризонтала). В дните на лятното и зимното слънцестоене (22 юни и 22 декември) сенките очертават късата и дългата част на кръста по вертикала.

Начало на древнобългарското летоброене

Дванадесет месеца формирали четири тримесечия, като всеки месец на последното тримесечие имал 31 денонощия, а останалите два месеца – по 30 денонощия.
Така всеки член на древнобългарското общество можел самостоятелно да води отчет за изминалото време. В древнобългарското летоброене има периоди от време равни на 3, 10, 12, 17, 19, 21, 30, 47, 50, 53, 300, 600, 4332, … древнобългарски години, срещащи се и като множители, и като интервали от време. Най-продължителният от тях се равнява на 6328 древнобългарски години.
Отбелязан е във фрагментарния надпис на кан Омуртаг и се отнася към 823-та година от новата ера. Той представлява 14 реда текст, навярно заключителна част от договор, сключен между Дунавска България и Византия. Надписът е издълбан с хубави букви върху мрамор и по всяка вероятност произхожда от столицата Плиска*. Ето какво е записано в него:
“[…на владетеля] името е [Омуртаг кан ювиги]. Годината от появата на истинския бог бе 6328. Принесоха жертва и се заклеха за вписаните в книгите [взаимни договори]…”
Това историческо свидетелство може да се приеме за доказателство за ранните начала във времеизмерването по българския календар. Според изчисленията на големия български историк проф. Васил Златарски това начало се отнася към 5 505 г. преди новата ера. В този смисъл можем да пресметнем, че предстоящата 2001 година след рождението на Христа всъщност се явява 7 506 г. от началото на древнобългарското летоброене. Така Българите се нареждат сред народите с най-древно времеизмерване – показателен факт за тяхната изначална цивилизационна закваска.

Календарът на древните българи е базиран на 12-годишния цикъл на планетата Юпитер. Имената на съзвездията в древнобългарския календар са както следва: Мишка (Водолей), Вол (Риби), Тигър (Овен), Заек (Телец), Дракон (Близнаци), Змия (Рак), Кон (Лъв), Овца (Дева), Маймуна (Везни), Петел (Скорпион), Куче (Стрелец), Свиня (Козирог). Календарът започва с Мишка (Водолей), защото е възникнал 2-3000 години преди Христа, когато най-късият ден, избран за начало на новата година - 22 декември, е бил в съзвездието Водолей.

Нагоре