Не знам дали е достатъчно ясно, но сред чуждестранните учени, занимаващи се пряко или косвено с хипотезите за етническия произход на прабългарите, най-яростни и безапелационни привърженици на тюркската хипотеза са тези от бившия Съветски съюз, а днес от Русия. При тях даже не се използва термина прабългари, а директното указание “тюрко-болгары”. По-общо, първи създатели и най-яростни подръжници на тази теория са големите слависти Павел Шафарик от Чехия и руския професор Марин Дринов. Макар и не толкова кресливо както днешните татаристи от Татарстан, славянската историческа школа от Русия и другите източни славянски страни все още твърдо стои зад тюркската хипотеза за характера на прабългарите. При това въпреки установените в последните 20 години научни факти оборващи тази хипотеза! Като следствие от това, никак не е чудно, че позициите на тази хипотеза в самата България все още изглеждат непоклатими!

            Защо това е така?  Защо научните факти и логика все още не може да достигне до глъбините на съзнанието? Защо основните славянски учени са твърди привърженици на един вече очевиден абсурд ? Дали защото лъчът на светлината все още не е попаднал на главния проблем ? А главният проблем не е в това, прабългарите тюрки ли са или не, а в нещо съвсем друго и точно тук е главната фалшификация, следствие от коята се натрапва погрешната картина за прабългарите.

Съгласно утвърденото в западната историческа наука мнение, славяните се формират в края на I-то хилядолетие пр. н. е и началото на I-то хилядолетие от н. е. в граничната зона между северните балтийски племена и живеещите по Северното Причерноморие източно-ирански племена скити и сармати. Това мнение господства също в Полша, Чехия и повече или по-малко завоалирано и в Русия. По същество, славяните са относително нов, млад етнос, формиран от смесване на северни племена (балтийци) с южни племена (иранци от вида скити и сармати). За сравнение, иранците и траките се оформят около две хиляди години по-рано. Скитите са по-ранното население в причерноморските степи, докато сарматите пристигат на няколко вълни от днешен Северен Иран и Афганистан няколко века преди и след новата ера. Старото население – гърци, кавказци (меоти, касоги и др.) е унищожено или асимилирано.

Древните българи или прабългарите пристигат по-късно заедно с т.н. втора вълна сармати и веднага се установяват в т.н. Първа Сарматия -  Берсилия или днешен Дагестан, включително пространството между долните течения на реките Волга и Дон. Там в продължение на шест века се установява една предимно иранска по характер общност или държава, известна в предхунско време като Берсилия, а по-късно като Стара Велика България. За пръв път тук древното източно иранско название – топоним БАЛХ се налага като етноним на народ, образуван от три сродни племена – берсили, есегели и болги. Вътрешното ядро на образувания народ и държава добива международна известност като ОНОГХОНДОР-БОЛГАР на езика на прабългарите, булгари -оногундури при византийците, булгар-андерун по персийски, булгар-хаукал по арабски (вътрешни българи). След смъртта на Кубрат, едно сродно на българите племе, хазарите, подкрепено от аланите нахлува във България от към прохода Дербент. Аспарух заедно с част от българите, вероятно с повечето оногхонтори се оттегля в западната част на държавата и там установява новия център-столица или на древнобългарски ОНГЪЛ. В последствие, в стремежа си да обедини всички българи от този район, които са мигрирали в по-ранно време под влияние на хуните, аварите и хазарите, Аспарухова България променя границите си и постепенно придобива формата на известното ни Първо Българско царство. 

Междувременно, голям брой славяни мигрират в България, като добре уредено и спокойно място за живеене и заедно със завареното славянско население успяват да наложат една нова езикова форма, която в книжнината е по-близо до техния език, но в бита звучи повече като езика на управляващите българи.  Малко по-късно, същата съдба сполетява и волжските българи, създали друга процъфтяваща държава в която други пришълци от Изтока търсят по-добър живот. При дунавските българи асимилацията не е толкова рязка, защото славяните са половин иранци като тях, докато дошлите от изток тюрки коренно променят езика, митологията и културата в държавата при това и със силата на меча и огъня.

 Безспорно, демографския врив на новопоявилия се славянски етнос залива източна Европа. Интересите на Византия, католическия Рим и мощната Българска империя са доста противоречиви по отношение на този нов, млад и многоброен народ. Предстои неговото християнизиране и културно приобщаване и трите страни използват това за да спечелят влияние и сила.  Един от основните моменти в това начинание е делото на Св. Св. Кирил и Методий и, според самият Божидар Димитров, то “има (без преувеличение) глобални последствия за историята на човешката цивилизация” [Б. Димитров. Дванадесет мита в българската история. Фондация Ком. София. 2005]. Може би за да спечели начална позиция, самата България официално приема християнството, въпреки че фактически тази религия отдавна вече е победила вътре в нея. В битката за влияние над славяните, и трите страни печелят своя пай.

Ако приносът и ролята на тогавашния католически Запад и на тогавашната Византийска империя в това важно благочестиво дело днес изглеждат добре дефинирани, то ролята и успехът на тогавашна България са повече от неясни. Днес главно ние тук в България тръбим за приноса на християнска България в създаването и разпространението на книжнината и културата сред източните славяни и за подкрепата, която България оказва на Кирил и Методий и техните ученици като славянски просветители и създатели на славянската писменост. Самите източни славяни обаче не са много убедени в това и хладно ни отговарят, че Кирил и Методий са гръцки духовници и чиновници, изпратени от византийската държава на мисия сред славяните. Те считат тогавашна България за етнически неевропейска, ТЮРКСКО-азиатска държава, загнездила се между цивилизована Византия и жадуващите просвета славяни. Даже, напълно закономерно, в днешна Турция се пише, че средновековна България е първата тюркска държава в Европа! И защо не, след като наши основни институции твърдят, че прабългарите са тюрки. Не случайно, отцепилите се от нас “македонци” най-напред бързат да хвърлят върху нас общата за тях и нас “татаро-монголска змийска кожа” и обявявайки се за чисти славяни присвояват светите братя Кирил и Методий като свои законни синове.

Това на пръв поглед основателно хладно отношение към нашите амбиции на култур-трегери на славяните представлява следствие от голямата лъжа и фалшификация, предмет на тази статия.

Отдавна е забелязано, че в днешната кирилица всички звукове, които съвпадат с тези в гръцкия език се записват с букви съвпадащи или подобни на гръцките, докато липсващите в гръцкия език звукове имат в нашата азбука букви с особена форма. Неуспешни и неубедителни се оказаха опитите да се открият тези форми сред древната албанска, зендска, арабска, рукописна гръцка и др. писмености. Още по-неясни и странни са названията на нези букви – буквата Ъ се нарича ЕР, буквата - - ГЕРВ, буквата Ф – фрът, Х – хер, Ц – ци, носово “Н” – ЯТ, .... – ЮС, Ш – ша и др. Причината за това остава неясна. От дълго време много руски и чешки учени търсеха и все още търсят някаква древна, предкирилска писменост на славяните, от която светите братя да са взели модели за букви на своята глаголица, от която впоследствие се развива кирилицата[Anton. Erste Linien eines Versuchs uber die alten Slaven. Leipzig, 1789]. Целта на това трескаво търсене е ясна – да се докаже, че т.н. “славянска” глаголица и кирилица наистина са славянски, защото пряко произхождат от някаква древна писменост, създадена и ползвана от някакво славянско племе. Такава предглаголическа писменост не е открита, няма и да се открие защото не е съществувала. Поради това, повечето руски, а като следствие и български учени се спряха на старата, неприета хипотеза на Тейлор и Ягич, че “глаголицата е създадена от Кирил философ на основата на гръцкото минускулно (курсивно) писмо чрез неговото усъвършенстване и пригаждане към фонетиката на езика на българските славяни” [Георгиев Е. Кирил и Методий. Истината за създателите на българската и славянската писменост. София. 1969.Стр. 366]. При невъзможността да се посочи основен модел, много изследователи стигнаха до извода, че като цяло глаголицата (и негръцките букви от кирилицата) са плод на творческото въображение и личната креативност на своя създател.

Някои руски учени с чувство за обективност [М. И. Артамонов. Средневековые поселения на Нижнем Дону. Л. 1935. стр. 90. Н.Е.]обаче забелязаха голямото сходство между негръцките букви в кирилицата и някои скито-сарматски рунни знаци от Северното Причерноморие, макар че обявиха същите тези знаци за произлезли от по-ранно гръцко-кипърско сричково писмо [Н. А. Константинов. Черноморские загадочные знаки и глаголица.— «Уч. зап. Ленинградск. ин-та по историч. наукам», 1957, вып. 23]. Други руски учени излязаха с хипотезата, че алано-хазарските руни, намерени в Кубан и Саркел са онези древнославянски писмена, които Кирил и Методий са ползвали като модели за своите глаголически букви. Тази хипотеза беше обаче бързо покрита понеже е крайно неизгодно и невероятно едно тюрско (?) племе като хазарите да се окаже, че е създало търсените праславянски писмена.

             Както виждате, теории има много, но никъде не се вижда българското участие. И за какво българско участие да говорим, като тогавашните българи са обявени за алтайски диваци, чиято последна грижа е да цивилизоват славяните! Те просто са си пасли конете, пили кобилешко мляко и мислели в коя посока да нападнат. Ако някой е християнизирал и цивилизовал славяните, това са византийците, т.е., източните римляни и самите славянски умове. Затова, днешна Русия се обявява за наследник на втория Рим, с право да играе ролята и да носи мисията на третия Рим в Източна Европа!

Историческата истина обаче е съвсем друга и точно тук се крие голямата фалшификация! Нека оставим настрана факта, че по време на тези събития, Москва е все оше никому непознато село. Да започнем с един от най-важните въпроси - етимологията и значението на етнонима СЛАВЯНИ, който все още не е решен окончателно (виж За смисъла и произхода на етнонимите “словене (славяни) и сакалиби (българи)). Първоначално, в първите векове след откриването на славяните от старите европейски народи, гърци и латини, те биват назовани с три различни имена. Източните славяни се описват като АНТИ, западните като ВЕНЕТИ, а южните като СКЛОВЕНЕ (от VI-век самоназвание словене). Общото название и самоназвание СЛАВЯНИ се появява много по-късно, през XVII-ти век !! По този повод, знаменитият чешски славист П. А. Шафарик още в 1848 г. пише: "трябва да се отбележи, че ... даже в най-древните новгородски източници(например в Руская Правда), винаги се пише “словянин”, “словене” и че свързването натези названия със съвременното название на славяните е просто една догадка". П. А.Шафарик отбелязва, че съвременната форма "славяне" се появява за пръв път в граматиката на Милетий Смотриский от 1619 г. [Н. А. Шафарик. "Славянские древности", М., 1848, т. П, кн. 1, с. 64,65]!! Названието АНТИ обаче е иранско и означава в иранските езици "приятели". Предполага се, че с това название са наричани в началото някои скито-сарматски племена по Северното причерноморие, а после то се възприема от източните славяни.

За разлика от тези факти, които аз бих номерирал общо като №1, съвременните руски учени говорят съвсем друго. Д. И. Иловайскийсмята, че названието “словене, славяни” е собствено изначално название, родено на славянска почва. Той пише: "да вземем... названието славяни или словене; ние го извеждаме от думата СЛАВА;по такъв начин се получава ГОВОРЕЩ НАРОД (в противоположност нанемците – НЕГОВОРЕЩ НАРОД), а също така и СЛАВЕН НАРОД”. В Русия това се изучава още от ученическата скамейка [М. В. Нечкина, П. С. Лейбенгурб "История СССР, уч. пос. для 7 кл., М., 1962, с. 232; Б. А. Рыбаков. "История СССР" уч. пос. для 7 кл. М., 1985, стр. 26; М.В. Абгунов. "Путешествие в загадочную Скифию". М., 1989, с. 28-29].Но дали е вярно това извеждане?

Названието на (южните) славяни при римляните и византийците обаче е "склави" и "склавини", като винаги съдържа буквата "К". Откъде идва това "К"? М. А. Голубцов повтаря същата теория на Иловайский, като счита термина "склавини" като чуждоезичноизкривяване на “собственото” първично название на славяните – словене, което е добре известно на гърците в VI-VIII в. Този изследовател пише, че в речниците за древногръцки език не може да се намери нито една дума с начално "сл" от което той заключава, че такова съчетание е неприемливо и неудобно за гръцкия език. Спореднего, началното самоназвание на славяните “словене” се е променило при гърците на "склавое", "склавени" и тази гръцка дума твърде раное преминала в латинския средновековен език (“sclavus” - “славянин”, “роб”). Според този учен, терминът “склавое” - словене се разпространил на изток и при арабите като “сакалиб – славяне” [И. А.Голубцов. "О термине "склавины" - Проблемы общественно-политической истории России и славянских стран", М., 1963, с. 47-48].Това заключение на М. А. Голубцов влиза в официалната Советскаисторическа енциклопедия [Советская историческая энциклопедия. М., 1969, т. 12, с. 957] и става научна норма.

По този начин, в науката се е  утвърждава мнението, чеетнонимът словене (славяни) е първичен - собствен за славяните, а останалите названия “склави, склавини, склавои, сакалиби” са по-късни и производни от него. Обаче освен посочените по-горе факти, съществуват  фундаментални документи, които противоречат на това мнение.

2. Трудно може да се разбере, защо гърците е трябвало да вмъкват в думата "словене" буквата "к", при положение, че тозиетноним не е от гръцки произход? Ако съчетанието “сл” е трудно произносимо за гърците, много по-удобно е за тях да  вмъкнат гласен звук, например “а”, вместо “к”. Тогава ще се получи нещо като типично гръцките думи ТЕСАЛИЯ и ТЕСАЛОНИКИ. Също така, не е ясно защо Йордан, който много добре познава  склавините, запазилбуквата "к" след "с", а не го е предал като "slaveni". Ако формата"slaveni" е действително първична, то тя би влияла единакво върхуслуховото възприятие както на  гърците, така и на латинците.

3. Първите сведения за нахлуване на ранни славяни в пределите на Византийската империя са от края на VI-ти век. Тези славяни идват от земите отвъд Дунава, а много от имената на техните вождове са записани във византийските хроники. Какви са тези имена? Понеже тези славяни все още не са били омърсени от пороците на римо-византийската култура, те би трябвало да носят кристално чисти славянски имена. Ще видим дали е така с известните от историята примери.

 1.      Хилвудий – славянски вожд на антите, през 530 – 533 г. е бил назначен от византийския император Юстиниан (527 – 565 г.) за стратег на област Тракия. Проявил голямо усърдие в отблъскването на славянските нападения. Името му е сходно с това на Кубрат (Курбат), и се получава с озвучаване или обезвучаване на съгласните (х – к,  д - т). Трансформацията Р-Л е типична при сарматите. Още един ант е известен с това име, по-точно, той е наречен Лъже-Хилбудий.

2.      Хацон – славянски вожд, убит при обсадата на Солун през 620 г.

3.      Пребънд (Превънд, Превонд, Пребъд) – княз на рихнините. В 640 г. заловен от византийците и убит в Цариград. Днешните славянски учени считат, че това име не е славянско.

4.      Ардагаст – княз на славяните в Дакия. През 585 г. негов наместник бил княз Мусокий, който по-късно заема неговото място. Името Ардагаст е типично алано-сарматско и прилича на името Анагаст, принадлежало на един от военоначалниците на аланския вожд Аспар. Анагаст е “скит” по произход, най-вероятно алан като Аспар. В 468 г. Анагастразгромява хуните на Денгизих и лично обезглавява и изпраща главата на хунския вожд в Константинопол. Вероятно в етимологията на това име стои осетинското понятие жngas, жngast – поглед, т.е. зорък, виждащ, с остър поглед. Подобно е и прабългарското утигурско име Анагай, принадлежащо на утигурски вожд, живял около 576 г. Името Ардагаст е често славянизирано до Радгоста [Д-р Симеон Табаков. Опит за история на град Сливен. Том I. София, 1986. с. 62-63]

5. След Ардагаст, вожд на дакийските славяни става Мусокий. Това е чисто прабългарско име носено от прабългарски болярин по времето на Борис Покръстител, който е бил управител на областта Брегалница, тогавашна западна България. 

6.  Пирогаст. След Мусокий, вожд на дакийските славяни става Пирогаст през 595 г. Името е сходно с названието на едно от тракийските племена “пирогери”. Името Пирогаст е често славянизирано до Пирогост [Д-р Симеон Табаков. Опит за история на град Сливен. Том I. София, 1986. с. 67]

7. Давритас (Даврентий) – княз на дакийските славяни. В 578 г. аварите пращат делегация при него за да го склонят да и се подчини, но във възникналата свада хората на Давритас убиват аварите. Името Давритас прилича на масагетските имена Спаргапис (син на масагетската царица Томирис - (570-515 г. пр. н.е.) и Анахарсис - скитски мъдрец (VI в. пр. н.е.).

8. Мезамер е името на пратеника, който антските владетелипратили при аварите за облекчаване на бедственото сиположение, предизвикано от аварските грабежи над земята им (началото на втората половина на VI в.). Мезамир е син наИдариз и брат на Келагаст [Menandri, frg. 6, HGM. , vol. II, ed. Dindorfii, p. 6.]. Мезамер е убит от аварите по съвет на кутригурите, които по това време били в съюз и живеели редом с аварите.

        9.  Склавон – вожд на северите, поставени от Аспарух да пазят южната граница от ромеите. Счита се, че това племе може да е различно от седемте протославянски племена, изселени от Аспарух на запад за да пазят границата от аварите. Отвлечен в Цариград и убит от византийците в средата на VIII-ми век. Сега това име се славянизира до Славун, както се среща в нашата литература.  

       10. Акамер, вожд да славянско племе от Македония, участвал в обсадата на Солун, завършила неуспешно за нападателите.

        11. Други по-малко известни ранно-славянски имена са Ильдигис (според Прокопий това е наследствен принц на лангобардите), Адрагаст, Пейрагаст и Музокий (Феофилакт Симоката), Всегорд, Даброгаст (Агафий Схоластик) и Келагаст (Менандр). Според Г. В. Вернадский, формата на тези имена, с изключение на Всегорд, е най-вероятно иранска. Смята се, че милингите са наречени по името на своя предводител (Милинг ?).

        12. Известни са и няколко раннохърватски имена. Според хърватска легенада, записана от Константин Порфирогенет, се казва: „аварите избили жителите на град Салона (Сплит) и завладели цялата страна Далмация. След това заселили в нея племето хървати, (по времето на Ираклий (610-641 г.), които тогава живеели зад Багивария(Бавария). Един от родовете търгнал на юг с аварите, а именно - петтебратя Клука, Ловел, Косендцис, Мухло и Хорват и двете им сестри, Туга и Вуга, които дошли в Далмация, завладяна от аварите. После се скарали с аварите, воювали с тях и ги победили”. Порфирогенет посочва и друга версия на заселването: „хърватите, сега обитаващи Далмация, произхождат от некръстените хървати, наричащи се „бели”, които обитават от другата страна на Туркия (Унгария), близо до Франгия (Източнофранкското кралство) и граничат със славяните – некръстените сърби”....”когато аварите прогониха римляните от така наречените Хърватия и Сърбия... тези земи останали пусти. Затова по волята на василевса (Ираклий) тези хървати се вдигнали на война срещу аварите и ги прогонили оттук, като заселили тази страна, в която живеят и до днес. Тези хървати се управлявали от архонт на име Порг или Борн.

        Както виждаме, от представените множество имена само Всегорд и Склавон могат да имат връзка с по-сетнешните традиционни славянски имена. Останалите са чисто прабългарски, алански и по-общо сарматски. Тогава за какви славяни говорим, след като имената на вождовете им са сарматски? Доц. Пламен Павлов счита, че вождовете на славянските племена са прабългари, назначавани от аварите срещу обещание за вярна служба. Но тогава защо хората на Давритас са убили аварите? 

4. Собствените ранно-славянски ръкописи също не поддържат тезата за първичност на термина “словене”. Да вземем един важенкиевско-славянски летопис - "Повесть временных лет", съставена в 1112 г. Летописът "Повесть временных лет" започва със "сътворението на света" [Повесть временных лет. М. - Л., 1950, ч. 1, с. 9-11]: "По потопе трие сынове Ноеви разделиша землю, Симъ, Хамь, Афеть, Сим же и Хамь и Афеть, разделившие землю, жребьи метавше, не преступати никому же в жребий братень, и живяхо, кождо въ своей части. Бысть языкъ одинъ. И умножившемься человекомъ на земли, и помыслиша создати столпъ до небесе, в дни Нектана и Фалека. И собравшася на месте Сенарь поли здати столпъ до небесе и грядъ около его Вавилонъ; и созда столпь то за 40 летъ, и не свершен бысть. И сниде господь богъ видети градъ и стопъ, и рече господъ: "Се родъ един и язык единъ". И съмеси богъ языки, и раздели на 70 и 2 языка, и расъсея по всей земли. По размешеньи же языкъ богъ ветромъ великим разраши стопъ, и есть останокь его промежо Асюра и Вавилона... По размещеньи же столпа и по разделеньи языкъ прияша сынова Симови восточныя, а Хамови сынове полуденьныя страны. Афетови же прияша западъ и полуношныя страны. От сихъ 70 и 2 языку бысть языкъ словенскъ, от племени Афетова, нарпи, еже суть словене по Дунаеви, где есть ныне Угорьска земля и Болгарьска. И от тех словен разидошася по земле и прозвешася имены своими...".  

^{Следва частичен превод на съвременен български език:}

"След потопа трите синове Ноеви - Симъ, Хамь и Афеть разделиша земля. Сим и Хамь и Афеть, разделили земята, жребиеметавше, и живяхо, кождо въ своята си част. Бил язикъ одинъ. И умножившемься человеците на земята и помислиша да създадат столпъ до небесе, в дните на Нектан и Фалек. И собравшася на месте Сенарь, започнали да градят столпъ до небесе и градили го около Вавилонъ; и созда столпь то за 40 летъ, и не свершен бысть. И сниде(отгоре) господь богъ видети градъ и столпъ, и рече господъ: "Се родъ един и язык единъ". И съмеси богъ языки, и раздели на 72 языка, и расъсея по всей земли. След размешението на езиците богъ разруши столпъ с ветромъ великим, и есть останокь от него промежо Асюра и Вавилона... По (след) разрушението на столпа и по (след)разделението на языкъ прияша синове Симови източната, а Хамови синове полуденната (южната) страна. Афетови же прияша западъ и полуношната (северната) страна. Един от тези 72 езика е езикътсловенски, от племето Афетово, нарпи, тъй като са словените по Дунава, където днес е земята Угорска и Българска. И от тези хора се разотидоха словенете по земята и произведоха своето име.

             По тази начин "Повесть временных лет" свидетелства, черазпространението на словенете и тяхното име започва от Балканите,от земята Българска! С други думи, първоначално словенете се идентифицират с българите!

5. До днес все още не е изяснен и другия подобен етноним "саклаби". Според повечето руски историци, саклаби еднозначно означава “славяни”. Според някои руски историци, при източнитеисторици и географи етнонимът саклаби означава най-вече славянин, но може да означава понякога и светлокож човек въобще, напримерфинландец, германец [В. В. Бартольд. "Славяне" Соч., т. П, ч. 1: М., 1963, с. 870-871]. Ареалът за разпространение на етнонима "саклаби"е доволно обширен. Историческите източници обаче го упоминаватнай-вече в такива райони, където в тази отдалечена епоха славяниизобщо не са живеeли!

В повечето документи е видно, че етнонимът саклаби се свързвас българския ареал. Ибн Фадлан, посетил Волжска България през 921 год. нарича царят на болжските българи, Алмуш с титлата “малик ас-сакалиб”, т.е., царят на сакалибите [A. Z. Togan Ibn Fadlan"s Relsebericht arabic text, b 3]. Пътешественикът Ибн Хордадбех [Ибн Хордадбех "Китаб ал-масалик...", с. 114; Ибн Хордадбех "Книга путей и стран", пер. и ком. Н. Велиханлы. Баку, 1986, с. 109] нарича Волжска България “страната ас Сакалиб”. В много арабски източници реките Волга и Дон са наречени "нахр ас-Сакалиб - реката наСакалибите", т.е., реката на българите, тъй като по това време в района на тези реки не са живели славяни, а главно българи. Като друго доказателство за тази теза може да се приведе ал-Мас"уди, който разказвайки за народа "ал б.р.г.р." (т.е., българите) отбелязва, че те са вид саклаби [Мас"уди "Китаб ат-танбих ва-л ишраф". Изд. М. де Гуе. Лейден. 1968, с. 140-141]. Епосът на уйгурите също помествасаклабите на река Волга.

Следователно, ние трябва да се съмняваме в тезата, че термините склави, словене и сакалиби първоначално са значели “славяни”. Какво тогава са означавали те в тези ранни времена ?

Древното предславянско население на Северното Причерноморие са основно иранските народи скити и сармати. Самоназванието на скитите, съгласно Херодот е "Skolotous" - "сколот", като средногръцката форма на това название е променена на "sklaboi" - "склабои". Сравнението на основите "skolо" и "skla" показва, че те са идентични. "Os/us" е наставка в гръцкия език, а крайното "т" вдумата "сколот" е частица за множествено число при скитите и сарматите. Средногръцката форма на "Skolotous" е "sklaboi" - "склабои”. От последната форма може лесно да се изведе названието склави, с преход б-в. Още по-близка до средногръцката форма"sklaboi" - "склабои" е арабското название "saqaliba”. Имайки пред вид тези съвпадения, може да се допусне, че всички тези много близки помежду си названия, skolotous - sclaboi - sclaveni (sclavus) -as-saqaliba, са образувани всъщност от основата на скитското самоназвание СКОЛОТИ и на неговата гърцизирана форма - СКЛАБОИ. С други думи, първоначалния смсъл на всички тези названия е един – СКИТИ.

В течение на историческото развитие, в “гърцизирания” етноним на скитите, sclaboi, започва да се влага ново съдържание в зависимост от представите на източниците и авторите. Така например, обозначавайки волжските и причерноморските българи като as-saqaliba, арабските автори са подчертавали техния скито-сарматски етнически произход. Към това те може да са били подтикнати и това, че един от трите раннобългарски рода – есегели  има название много близко с това на сколотите [Д. А. Хвольсон. "Известия о хозарах, буртасах, булгарах, мадьярах, славянах и руссах Абу Али Ахмада бен Омар ибн Даста". СПб., 1869, с. 98]. Друг подтик в това направление може да бъде названието на голямото източно иранско племе саки, което също участва в етногенезата на българите, което е също много близко до арабското обозначение за ранните българи saqalib.

Както е извесно, в етнообразователния процес на ранните славяни са били включени и големи маси иранско население от северното Причерноморие, добре познато на ранните гърци като късни скити и сармати. В такъв случай никак не е учудващо, че гръцкото и по-късно латинско обозначаване на новосформираните славянски племена се основава на стария скитски етноним sclaboi –sclaveni - скити. С това се подчертава факта, че южните славяни заемат земите на старите скити и имат език включващ стотици скито-сарматски думи. По-общо, Прокопий от Касария еднозначно пише засклавините: "Техният начин на живот е както на массагетите (т.е., като на сарматите) [Прокопий из Кесарии "Война с готами", М., 1950,с. 297]. По-късно, от чуждо-езичното название sclaboi - sclaveni, пренесено на славянска езикова почва вече може да се създаде новото самоназвание СЛОВЕНЕ, чрез отпадане на досадния за славяните звук “К” от началната сричка.

Следователно, названието СЛОВЕНЕ (много по - късно СЛАВЯНИ) не е първично, а вторично и производно от по-общото название СКОЛОТИ – СКЛАБОИ - СКЛОВЕНИ, което означава СКИТИ,СКИТСКИ. В представите на гърците и латините, тогавашните славяни са наследници на скитите и традиционно напълно заслужено са получили името СКЛОВЕНИ - скити. Друго производно название е САКАЛИБ (също скитски, сакски), с което арабите са наричали друг, вече изцяло скито-сарматски народ – българите. Носейки етноними образувани върху обща основа, СЛОВЕНИТЕ-славяни и САКАЛИБИТЕ-българи имат общ етнически субстрат, това са скито-сарматите от Северното Причерноморие.

            6. Ето какво казва един друг ранен исторически източник по повод създаването на “славянската азбука” [Черноризец Храбър. О писменех. София. БАН, 1980, с. 116-121]. Още преди десет века, едни от най-просветените българи - Черноризец Храбър е посочил, че кирилицата е създадена от Кирил философ по двояк начин, съдържайки както букви подобни на гръцките, така и  негръцки букви: “и сътвори им 38 писмена ова убо по чиноу грьцкихъ писменъ, ова же по словенстяи речи, от пръваго начень по гръускоу”. В превод: “и направи им 38 букви, едните по формата на гръцките букви, другите по словенската реч, но отпърво започна по гръцки”. За да няма съмнение, същата мисъл е дадена по-подробно в следващото изречение на автора. “А от сих съть 24 подобна гръуьскимъ писменамъ: 

а 14 по словенскому языку иже съть сия :  ,  т.е., от тях 24 са подобни на гръцките букви, а 14 са по словенския език.

Черноризец Храбър не посочва откъде са взети буквите, създадени по “словенския” език, но едно просто сравнение между тези букви и прабългарските рунни знаци, открити в Плиска, Преслав, Мадара, Мурфатлар, Саркел, Македония и др. показва почти 100 % покритие [Петър Добрев. Да изтръгнеш слово от камъка. Изд. Галик. София. 2002]. В това можем да се убедим и ние от Фиг. 1. И още нещо много важно, глаголическите и кирилските названия на много от тези допълнителни букви са донесени от прабългарите от родината им край Кавказ. На езиците на местните кавказски народи, названията на част от тези букви имат съвсем ясен смисъл (табл. 1). Названията на другите букви от този вид, ХЕР, ЦИ,  ЯТ, ОТ имат ясен смисъл на езиците от първата родина на прабългарите край Памир.